Великобритания след изборите



Великобритания след изборите

         Резултатите от британските избори са изненада, но не и изненадата, която предричаха повечето политически анализатори. Очакванията бяха за оспорвана битка между двете най-големи партии и за пъстър парламент, в който нито една политическа сила да няма мнозинство. Вместо това Консервативната партия спечели убедителна победа (331 места от общо 650), което позволи на нейния лидер Дейвид Камерън да състави второ свое правителство. Въпреки това промяна има и тя не е за пренебрегване. Кои спечелиха и кои загубиха от изборите на 7 май? Какво предстои за тях оттук насетне?

         Безспорно най-голямо внимание се отделя на представянето на консерваторите. Техният резултат ги постави в много изгодна позиция-този път те нямаха нужда от коалиционен партньор, за да съставят кабинет. Така новото консервативно правителство ще има доста повече свобода на действие, за да осъществи предизборните обещания на партията (предимно идеята за реферeндум относно членството на Великобритания в ЕС).

Има няколко възможни причини за неочакваното мнозинство на Консервативната партия. Първата от тях е свързана с т.нар. „срамежливи тори“ (Shy Tory Factor). Това е идея, според която част от гласоподавателите на Консервативната партия се притесняват да обявят своите политически предпочитания. Срамът и притеснението са едно от възможните обяснения, но има и друго-недоволните от дадено управление често са по-гласовити от доволните. По този начин се създава измамното усещане, че опозиционните партии имат по-голямо влияние, отколкото всъщност имат.

         Не всички консервативни гласоподаватели са от твърдото ядро на партията. Някои от тях просто се доверяват повече на програмата (и резултатите) на формацията. Консерваторите имат опит в управлението и са постигнали известни успехи по време на първото правителство на Дейвид Камерън. От друга страна, някои от опозиционните партии предлагат по-радикални реформи, които могат да доведат до по-бързи промени в положителна насока, но крият и по-голям риск.

         Третият фактор е влиянието на останалите партии. За консерваторите то беше по-скоро положително. Заплахата от Британската партия на независимостта (UKIP) се оказа по-малка от очакваното. Формацията на Найджъл Фарадж получи голям брой гласове, но само едно депутатско място. Ключов обаче се оказа възходът на Шотландската национална партия. От една страна, тя отне голям брой мандати от лейбъристите. От друга, част от избирателите в Англия се опасяват, че допускането на ШНП до властта може да застраши териториалната цялост на Обединеното кралство. Това ги накара да дадат гласа си за Консервативната партия, която, за разлика от лейбъристите, има доста твърда политика спрямо формацията на Никола Стърджън.

         Съставянето на второ правителство е успех за Консервативната партия, но също така и отговорност. Пред новия кабинет стоят важни проблеми за решаване - подобряването на условията за бизнеса, създаването на нови работни места, запазването на социалната и здравната системи, въпросът за имиграцията, въпросът за външнополитическата ориентация на страната. Очаква се Дейвид Камерън и ръководената от него администрация да предоговорят условията за членство на Великобритания в ЕС, като предстоящият референдум ще бъде важен политически инструмент в тези преговори.

         На другия полюс беше представянето на лейбъристите. Партията не само не успя да се върне в изпълнителната власт, но и записа по-лош резултат, отколкото през 2010, поне що се отнася до спечелените места (258 през 2010 и 232 през 2015). Този провал доведе до оставката на лидера на партията Едуард Милибанд. Защо се стигна до него?

         На първо място, трябва да имаме предвид, че лейбъристите все пак печелят повече гласове, отколкото на миналите избори (8 606 517 през 2010 и 9 347 307 през 2015), а освен това имат и по-голям дял от гласовете (29% през 2010 и 30,4% през 2015). Ако изходим от тази гледна точка, може да се каже, че лейбъристите дори леко са подобрили своето представяне в сравнение с предходните избори. Просто някои от другите партии са подобрили своето представяне повече.

         Така стигаме до втората и вероятно най-важна причина - конкуренцията. Ако погледнем карта на изборите, ще видим, че Лейбъристката партия успя да запази позициите си в Англия, но претърпя пълен провал в Шотландия, където загуби 40 от общо 41 места. Всички те отидоха при Шотландската национална партия. Отношенията между двете формации в месеците преди вота бяха противоречиви. От една страна, те се конкурираха за шотландските гласоподаватели, което доведе до взаимни нападки и обвинения. От друга, сходната идеология ги правеше потенциални съюзници след края на изборите. Оказа се, че аргументите на ШНП са доста по-убедителни за хората от северната провинция. Зелената партия беше друг (макар и не толкова успешен) конкурент на лейбъристите.

Третата причина е свързана с кадрите на партията. Британските избори са колкото борба на идеи и предизборни програми, толкова и съревнование между личности. Паралелно с националната кампания се провеждат и много кампании по места, където се засягат проблемите на населението в съответния изборен район и кандидатите на различните партии представят идеите си за разрешаването им. Това предполага близък контакт с избирателите, при който е важна не само компетентността на кандидата, но и неговото излъчване, способността му да разговаря и др. Възможно е част от лошия резултат на Лейбъристката партия да се дължи именно на това, че не е успяла да привлече достатъчно подходящи личности. Това се отнася не само за местните кандидати, но и за ръководството. Едуард Милибанд е противоречива фигура. Той е харесван от доста от избирателите на партията, които виждат в него добрия професионалист - умен, образован, компетентен и пр. За други обаче остава чужд - те го възприемат като неопитен, неуверен и (най-важното) отдалечен от проблемите на обикновения британец.

На четвърто място, в предизборната си програма лейбъристите засегнаха някои теми, които са по-типични за центристка или дясна партия. Те говореха за съкращения в бюджета и за контрол над имиграцията (макар и в смекчен вариант в сравнение с консерваторите). Възможно е това да е отблъснало част от потенциалния им електорат.

Резултатите от изборите най-вероятно обричат Лейбъристката партия на още пет години опозиция. Парламентарните сътресения са нещо твърде рядко в съвременната история на Великобритания (за последен път има такива през 70-те години на ХХ век). Това обаче дава възможност на партията да се обнови. Оставката на Милибанд е не само достоен ход, но и добро начало на този процес. Следващите стъпки трябва да са свързани с връщането на партията към корените й. Почти невъзможно е една лява партия да съществува и да бъде успешна, ако няма поне някаква подкрепа от работническата класа и от долната част на средната класа. Тук лейбъристите могат да се поучат от своите конкуренти-ШНП, Зелената партия, но също и Британската партия на независимостта. Всички те намериха начин да общуват с обикновените британци, без това да изглежда изкуствено и принудено. Друг проблем пред формацията е да започне да създава свои качествени алетернативи за политиката на новото консервативно правителство. Това включва важни въпроси като икономическата политика, образованието, здравеопазването, европейското бъдеще на страната (определено тема, по която лидерите на партията трябва да организират широк обществен дебат).

Шотландската национална партия е един от големите победители на изборите. Тя се превърна от регионална формация в трета политическа сила във Великобритания. Това й даде възможност да дадат повече гласност на исканията си. Победата на ШНП беше убедителна, но не и безпроблемна. Мажоритарната система проработи добре за партията. Тя спечели 56 от общо 59 места в Шотландия, но го направи едва с около 50 % от гласовете. Все пак не бива успехът й да се отдава изцяло на формата на изборите.

Партията победи, защото успя да се отличи. Неуспехът на референдума в Шотландия не я обезкуражи, дори напротив. Формацията на Никола Стърджън има две основни насоки в своята политика - шотландски национализъм и социалдемокрация. По време на предизборната кампания тя успя да развие успешно и двете.

Националната идея на ШНП не е воинстващият национализъм, който е обърнат най-вече към миналото. Тук „национализъм“ означава политика за бъдещето на Шотландия, която е насочена към всички обществени групи на провинцията. Към тази политика трябва да се причисли и проевропейската позиция на Шотландската национална партия. Тя защитава членството на страната в ЕС, тъй като смята, че то е гаранция за просперитета на шотландските граждани.

Социалдемократическият елемент е по-силно застъпен при ШНП в сравнение с лейбъристите. В програмата си формацията не прави компромиси по въпросите за политиката на икономии и за контрола върху имиграцията.

Третата част от кампанията беше самото общуване с избирателите. Кандидатите на ШНП проведоха енергична кампания, с която представиха идеите си силно и ясно. Те успяха да убедят голяма част от гласоподавателите, че са правилният избор, който може да донесе промяната към по-добро за Шотландия.

Бъдещето на партията изглежда светло. Тя няма да участва в изпълнителната власт на Великобритания, но ще има своето влияние в Камарата на общините. Вероятно ще влезе в тактически съюзи с други опозиционни партии (лейбъристите, Партията на Уелс, Зелената партия и др.), за да се опита да се противопостави на някои от „опасните“ политики на правителството на Дейвид Камерън.

В дългосрочен план има два пътя за ШНП. Първият е да продължи да настоява за осъществяване на основната си цел - отделяне на Шотландия от Великобритания. Вторият път е формацията да се приобщи към останалите национални партии. При този вариант ШНП ще продължи да защитава идеите си (самоуправление, социална справедливост, членство в ЕС), но ще се откаже от стремежа си за пълна независимост на северната провинция.

Ако има политическа формация, която загуби всичко на тези избори (или почти всичко), това са либералдемократите. Партията записа най-лошия си резултат от 1970 насам, което логично доведе до оставката на председателя й Ник Клег. Докато ШНП бяха облагодетелствани от мажоритарната изборна система, либералдемократите станаха нейна жертва. Те получиха 2 415 862 гласа (близо милион повече от шотландската партия), но те им бяха достатъчни за едва осем места в Камарата на общините. Това обаче няма как да е единственото обяснение за ниския резултат на  либералната формация, след като през 2010 тя спечели 57 места и над 6 836 248 гласа.

Истинската причина за неуспеха на либералдемократите може да се обобщи по следния начин: Те бяха изместени от всички свои роли. Участието им в първото правителство на Дейвид Камерън им отне мястото на балансьор в британската политика. Те ясно заеха страна в спора между консерватори и лейбъристи и бяха част от едно не особено популярно управление. Сериозна част от британците ги възприеха като безпринципна партия, която е готова на всякакви политически компромиси с единствената цел да остане във властта. Всъщност кабинетът на Камерън се оказа много по-вреден за имиджа на либералдемократите, отколкото за този на техния коалиционен партньор. Формацията на Ник Клег пое голяма част от негативите на управлението, а консерваторите приеха повечето от заслугите (справедливо или не) за позитивите му.

         Друг проблем за Либералдемократическата партия беше загубата на протестния вот. На тези избори той беше спечелен от ШНП в Шотландия и от Британската партия на независимостта в Англия и Уелс. Двете партии успяха да уловят моментното настроение на гражданите много по-добре от либералдемократите. Те изпъкнаха с радикални предложения и енергични кампании, докато хората на Ник Клег се противопоставиха с вяло говорене за ползите от членството в Европейския съюз. Това се оказа крайно недостатъчно за тях.

         Либералдемократите ще бъдат част от опозицията в новия парламент на Великобритания. Тяхното влияние обаче ще е твърде малко, за да могат да действат самостоятелно по каквито и да било въпроси. Настоящето на партията е мрачно, но не е задължително и бъдещето да е такова. Либералната партия и преди е преживявала големи сътресения (например на споменатите избори през 1970, когато получава едва шест места), но е успявала да се възстанови от тях. Настоящото възстановяване обаче ще изисква генерално преобразуване на партията. Новият лидер (който и да е той) и останалата част от ръководството ще трябва да поставят пред членската маса основополагащи въпроси за всяка една партия -„Кои сме ние?“, „Зад какви идеи стоим?“, „Какво ценно можем да дадем на избирателите?“

         Преди изборите Британската партия на независимостта (UKIP) плашеше политическите анализатори в цяла Европа. След тях вече не плаши дори местните си политически противници. Оказа се, че британската избирателна система е добре подсигурена срещу проникването на по-крайни формации в управлението на страната. Хората на Найджъл Фарадж взеха цели 3 881 129 гласа (12.6% от общия вот), но едва едно депутатско място. Самият Фарадж загуби битката в своя изборен район, след което спази обещанието си и подаде оставка. Тя обаче не беше приета от ръководните органи на партията, които изтъкнаха мотива, че изборите са били „огромен успех“ за тях. Това изявление на ръководството може да изглежда като опит за смекчаване на разочарованието, но всъщност в него има известна истина.

         Британската партия на независимостта се отличава от всички останали значими политически субекти в Обединеното кралство. Тя е донякъде протестно движение, донякъде група за натиск, а чак на трето място политическа формация, която се стреми да постигне целите си по общоприетия начин. Силата на формацията идва от това, че тя е против съществуващата политическа класа. Едно нейно участие в изпълнителната власт щеше да я превърне в част от статуквото и да подкопае легитимността й. Настоящият резултат (много гласове, малко места) позволява на ръководството да развие още един щрих към образа на партията - победител за избирателите, който обаче е бил победен от политическата система на старите партии.

         Хората на Найджъл Фарадж вече постигнаха една от големите си цели. Те принудиха Консервативната партия да приеме част от реториката им (критики срещу имиграцията и ЕС). Референдумът за европейското бъдеще на Обединеното кралство ще се проведе през 2017 година. Най-важната задача пред Британската партия на независимостта ще бъде да подготви своите аргументи и да се превърне в един от водачите на кампанията „Против“ оставането в Съюза.

         Парадоксално или не, основният проблем пред формацията не е неуспехът на изборите, а евентуалният бъдещ успех на референдума. Британската партия на независимостта е политически субект с крайна цел. Ако Обединеното кралство действително излезе от Европейския съюз, главната причина за съществуването й ще отпадне. Затова е необходимо партията да помисли и за други цели, върху които да акцентира по време на следващи кампании. Такива могат да бъдат например ограничаването на държавната намеса в икономиката и (особено след резултата от последните избори) реформа на избирателната система.

         Британските избори отминаха и вниманието на Европа вече е съсредоточено другаде. Сега предстоят месеци, в които (най-вероятно) политическата машина на страната ще се върти тихо, без да предизвиква силни емоции в останалата част от континента. Управленските решения през следващите години обаче могат да се окажат съдбоносни, както за Обединеното кралство, така и за Европейския съюз.

        

 

Публикувано на 6 Юни 2015 в 13:56 часа от
Калоян Иванов


Ключови думи:Великобритания, избори 2015, нов кабинет, представяне на политимеските партии

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас