САЩ спират да финансират Пакистан

            С някои малки исторически изключения може да се каже, че САЩ и Пакистан до скоро поддържаха сравнително добри отношения. За по-задълбочено изследване на проблема, е необходимо да се върнем назад във времето, когато двете държави са направили първите стъпки към сътрудничество. Тяхното начало датира само няколко месеца след успешната борба за независимост на Пакистан от английска власт през 1947 г. като това прави Съединените щати една от първите държави, с които новата азиатска държава установява международни отношения. На по-късен етап от Вашингтон и Лондон са ангажирани да действат в борбата с разпространяващия се комунизъм. Пример е пресъздаването на Близкоизточната Антанта под името СЕНТО (Организация на Централния Договор), съществувала формално в периода 1938 – 1948 г. Нейната цел била създаването на така наречения „Източен военен блок“.

            Като перипет на отношенията между САЩ и Пакистан може да се разгледа събитието след разпадането на СССР когато първите гласуват и приемат изменение с което „не разрешават“ програмата за разработване на атомно оръжие. Проект с който Пакистан се залавя след войната с Индия от 1971 г.

            През 2001 г. в сърцето на Ню Йорк станахме свидетели на най-големия атентат в историята на САЩ. В самоубийствената операция организирана от терористичната групировка „Ал-Кайда” участвали 19 атентатори а резултатът беше близо 3 000 загинали и 6 000 ранени. Ефектът от 11-ти септември беше толкова силен, че изцяло промени външно политическия курс на САЩ. Обяви се война на тероризма, която се води и до днес. Преди „Черния ден“, Пакистан беше сред държавите, които подкрепяха действията на талибаните. След 11 септември азиатската страна водена от генерал Первез Мушараф, официално промени позицията си под натиска на Съединените щати и се присъедини към "войната срещу терора" като съюзник на САЩ. След като не успя да убеди талибаните да предадат Бин Ладен и други членове на „Ал Кайда”, Пакистан предостави на САЩ няколко военни летища и бази за осъществяване на въздушните удари срещу Афганистан заедно с друга логистична подкрепа. От 2001 г. насам пакистанските антитерористични операции доведоха до арестуването над 500 членове на „Ал Кайда”, които бяха предадени на Съединените щати. Президентът Первез Мушараф беше силно подкрепян от администрацията на Джордж Буш, а в замяна на подкрепата си, Пакистан към онзи момент получи 10 милиарда долара предимно под формата на военна помощ. Дори се стигна до там, че през юни 2004 г. Буш обяви Пакистан за най-важния съюзник извън НАТО. Поставяйки чертата за финансовата помощ, която САЩ са предоставили в периода (2001 г.-2018 г.) сумата възлиза на над космическите 33 милиарда долара. Това накара американския президент Доналд Тръмп отново да бъде активен в профила си в Twitter. Там в първия ден от новата година той изрази възмущението си заявявайки по линия на Пакистан: „Дават убежище на терористите, които преследваме в Афганистан и практически не помагат. Стига толкова!“. Това което последва беше „повиквателната“, която получи американския посланик от пакистанското МВнР в Исламабад още на следващия ден, а външният министър на страната Хаваджа Асиф отхвърли коментара на Тръмп като „политическо представление за вътрешни цели”, което се дължи на „американски провали” в Афганистан. Дейвид Хейл трябваше да даде обяснение за изявлението на президента, а два дни след публикацията, пакистанският премиер Шахид Абаси председателства правителствено заседание, което беше посветено на изказването. Пакистанските власти са на мнение, че след 2001 г. са понесли повече загуби във войната с тероризма от САЩ. В последните месеци талибаните печелят все повече територии и извършват все по-големи нападения в Афганистан. Той също така допълни, че страната му не се нуждае от американска помощ.

Къде сбъркаха САЩ в отношенията си с Пакистан и бяха ли вторите в ролята на двоен агент?

            През 1949 г. първият премиер на Пакистан Лиакат Али Хан е поканен в Москва на официална визита, за да бъде обмислено бъдещо стратегическо партньорство. Али Хан приема предложението, но скоро след това желание за общо бъдеще с мюсюлманската страна проявяват и Съединените щати. Пакистанският министър-председател получава покана да посети Вашингтон, а руското предложение е отхвърлено. Споразумението се сключва а чрез подкрепата на военното разузнаване на Исламабад на власт в Кабул идва движението „Талибан”, като мнозина специалисти не спират да посочват връзките на Пакистан с някои от най-боеспособните добре въоръжени ислямистки групировки, които се бият срещу руснаците.

            Нека обърнем внимание върху първия въпрос. Къде сбъркаха Съединените щати? Вашингтон допусна много грешки на изток, а последствията бяха радикален ислям, с който се борим и в момента. През изминалите години станахме свидетели на това как американската стратегия в Южна Азия отново се размина с реалността и успя да настрои всички срещу себе си. Точката на кипене между Вашингтон и Исламабад се достигна в Афганистан. САЩ държи да запази едноличната си власт над Кабул, което е в остро противоречие с интересите на Русия, Китай и Иран. За Пакистан обаче въпросът е особено чувствителен. Пакистан е държава, която обединява различни племена и етнически общности със собствени нрави и обичаи около ислямската религия. По-голямата част от населението се състои от народи от така нареченото индо-арийско или индийско езиково семейство. Такива са пенджабците и синдхите, които заедно с техни сродни етноси доминират в страната. Другата основна група в страната са ираноезичните белуджи и пущуни. Проблемът в сложната азиатска динамика се състои в това, че пущуните са вторият по численост етнос в Пакистан, но и най-многобройният народ в Афганистан. Пакистанци и афганистанци са кръвно, племенно и религиозно свързани. Спойващият елемент са пущуните. От двете страни на линията „Дюран” живеят пущуни-мюсюлмани, чиято основна политическа и военна структура е движението „Талибан”. До този момент американската стратегия разчиташе да използва Афганистан за влияние на глобалния наркотрафик и да добие инструмент за проектиране на сила в Централна Азия и Североизточен Китай. Проблемът на този план беше, че не успяха да наложат волята си в самия Афганистан и решиха, че за това може да помогне не кой да е, ами Пакистан. От тях се очакваше да загърбят интересите си, започвайки преследване на пущуните-талибани. Също толкова налудничаво звучеше и на Исламабад и логично се започна отдръпване във взаимоотношенията с Вашингтон. Пакистанците добре знаеха, че една война на етносите в държавата ще я постави в ситуация, в която ще бъде под въпрос националната сигурност. Както за всяка една държава, така и за Пакистан е от голямо значение нейното отношение със заобикалящите я държави. Това е и причината за продължителното премигване всеки път когато се сканира дейност на своя територия на талибаните или пущунската бунтовническа мрежа „Хакани”. През пакистано-афганистанската граница минават цели магистрали за пренос на оръжие и бойци. Поради тази причина последва обвинението, че Пакистан подкрепя военните формирования на пущуните, които се бият с войските на САЩ и НАТО в Афганистан.

            През 2012 г. „лампичката светва“ когато на конференция на пакистанските посланици се обмисля вариант за завой на геополитическия курс. Предлага се външнополитическо маневриране с разширяването на връзките с Русия, за да се намали зависимостта от САЩ. Само месец по-късно действията бяха налице и външният министър от Исламабад Нина Рабани Хан, изненадващо посети Москва, а това даде началото на рязкото затопляне на руско-пакистанските отношения. Последваха и договори като вдигането на оръжейно ембарго на Русия над Пакистан и както и за сътрудничество в областта на отбраната. Преговаряше се и за доставка на вертолети Ми-35, двигатели за самолети РД-93 и дори продажба на руски изтребители Су-35. Балонът с желанието за развитие на отношенията между двете страни продължи да се надува и Пакистан изрази интерес към сключването на договор за свободна търговия с водения от Москва Евразийски икономически съюз. Двете страни стигнаха до споразумение за строителството на газопровод „Север-Юг”, чрез който да бъдат задоволени растящите енергийни нужди на втората по големина провинция в страната – Пенджаб за втечнен природен газ, който ще бъде пренасян по газопровода от пристанищния град Карачи. Енергийните сделки не спряха дотук. В края на 2017 г. двете държави се договориха за построяването на многомилиарден газопровод за пренос на газ от контролираните от „Газпром“ ирански находища до Пакистан по бреговете на Персийския залив. Счита се, че най-големият успех в отношенията между двете страни беше членството на Пакистан и неговият регионален съперник Индия в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) представляваща евразийски клуб, конкурент на водените от САЩ атлантически структури от типа на НАТО.

По най-важния въпрос от отношенията между САЩ и Пакистан, Москва успя да намери решение, което устройваше Исламабад. Русия заяви, че не намира опасност в лицето на „талибаните“, считайки, че групировката се стреми да получи контрол над територии само вътре в Афганистан, и не представлява заплаха отвъд пределите на страната за разлика от „Ислямска държава” и сходните с нея транснационални терористични организации. Самите „талибани“ са сред основните въоръжени сили, които воюват ефективно срещу джихадистите и това определено ще се вземе предвид когато започнат следвоенните преговори. Според различни свидетелства Москва дори е установила трайни отношения с пущунската групировка и се опитва да им придаде тежест на дипломатическия фронт. С тези си действия Русия успя да се постави като ключов участник и важен партньор на Пакистан в афганистанския пъзел. Тяхната цел след войната ще бъде признаването на афганистанското движение като легитимна политическа сила. Във връзка с изградилото се доверие между двете страни, Пакистан дори може да се похвали, че сам успя да реши проблема с разнообразните чуждестранни ислямистки формирования на своя територия, които произхождаха от Кавказ и Централна Азия.

            Не се намира задоволителен отговор за Пакистан защо да продължават досегашните си взаимоотношения със САЩ при положение, че чрез общия си интерес с Русия получават военна и икономическа подкрепа, а от Китай – икономическа. Пекин инвестира ударно в китайско-пакистанския икономически коридор, който се оценява на непонятните 62 милиарда долара – това се равнява на повече от целия брутен вътрешен продукт на България. Коридорът е част от мегапроекта „Един пояс, един път” и включва изграждане на скоростни магистрали и железопътни линии, както и на дълбоководно пристанище в южния пакистански град Гуадар със силно развита икономическа зона.

            Още през изминалата година в самото начало на своя мандат новият американски президент Доналд Тръмп показа, че не е удовлетворен от самостоятелната игра на Пакистан. 

Тръмп изрази своето недоволство от начина, по който Пакистан действа, а до 4 януари тази година Белият дом обяви, че няма да преведе на Исламабад обещаните близо 1,2 млрд. долара във вид на плащания за контратерористични операции на пакистанската армия срещу американските противници. Американският президент даде ясно да се разбере, че САЩ очакват от Пакистан решителни действия в борбата срещу терористите на своя територия, както и че действията на пакистанската страна по това направление ще определят траекторията на развитие на двустранните отношения, в това число бъдещото съдействие в гарантирането на сигурността.  Правителството на Тръмп внимателно ще прецени "равнището на сътрудничество от страна на Пакистан". До къде стигна недоволството на Тръмп щом Пакистан дори беше вкаран в списъка с държави, които нарушават религиозните войни.

Какви могат да бъдат последствията? 

            Ако САЩ навлязат в остър конфликт с Пакистан, то пътят на американската армия ще бъде отрязан и всички снабдителни и логистични линии към Кабул през пакистанска територия ще бъдат прекратени. Съединените щати определено нямат нужда от една такава развръзка на ситуацията. На този етап те трябва да поддържат военните си части в областта. Това би накарало Тръмп да стигне до нетипични решения за откриване на нов коридор за американската войска в Афганистан. Съдейки по реакцията на Исламабад може да се каже, че те са направили своя избор. Правителство реши да преустанови всякакво военно и разузнавателно сътрудничество със САЩ, а военният министър Хурам Хан дори обяви, че няма да позволи разширяване на Афганистанската война през пакистанската граница. В тази ситуация изглежда, че евразийските съюзници Русия и Китай имат превес и скоро САЩ ще бъдат изтласкани от региона. Тук обаче не бива да подценяваме влиянието на Индия. Именно тя е държавата, която е склонна да балансира до известна степен везните. Във външната си политика, индийските лидери винаги са споделяли принципа за мултиполярността. В същото време, САЩ, които демонстрират готовност да помогнат за превръщането на Делхи в глобален играч, очакват от него по-тясно стратегическо партньорство, включително в процесите, свързани с променящия се силов баланс. Това означава, че Индия е изправена пред труден избор: в съкратени срокове и разчитайки на американската подкрепа, да се превърне в световна държава, или да си остане „най-слабата от възходящите държави” и да продължи да бъде сдържана от Китай. Има и трети алтернативен вариант – да акцентира върху развитието на локалното сътрудничество с най-големите регионални сили и доказани партньори, като Русия например. Въпросът е дали подобряването на руско-пакистанските отношения ще доведе до дистанциране на Индия от Москва и ще се обърне в търсене на подкрепа от Вашингтон. В момента Индия като член на ШОС дава приоритет на съюзническите си отношения с Русия. За Делхи участието в Шанхайската организация за сътрудничество и алиансът с Москва са гарант, че страната няма да бъде изолирана. Активността на Индия на фона на китайските амбиции и действия невинаги изглежда достатъчно убедителна, но ако успее преглътне разочарованието си и потърси диалог с Китай това би означавало раждането на нов геополитически ред в Южна Азия. Ако обаче не го стори, можем да бъдем свидетели на нова "Студената война“.

Публикувано на 30 Януари 2018 в 11:44 часа от
Владимир Емануилов


Ключови думи:САЩ, Пакистан, финансиране, контратероризъм, сътрудничество, съвместни операции

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас