Особености на британското политическо устройство

            Британският модел на управление е интересна тема за политическата наука. Това е така, защото той притежава някои собствени характеристики, които го отличават от модела в Европа, но също и от американския модел. Великобритания и нейната демокрация са пример за подражание за много от страните по света. Съществени елементи от политическото устройство на Обединеното кралство са възприети в доста от бившите британски колонии, които са изградили сходни законодателни, изпълнителни и съдебни органи. В политологията дори съществува термин за политическото устройство на тези държави-“Уестминстърска” система на демокрация (по името на Уестминстърския дворец, който е седалище на британската законодателна власт). Друг пример за голямото влияние на Великобритания е международната употреба на „parliament“ като нарицателно за законодателното събрание на една страна или регион (произходът на думата е френски, но популяризирането й се дължи на факта, че се използва, за да обозначи британските законодателни институции - Камара на общините и Камара на лордовете).

            За да разберем как работи демокрацията в дадена страна, първо трябва да бъде разгледан начина, по който се избират представители на обществото. Неоспорим факт е, че провеждането на справедливи избори е една от основните гаранции за демократичното развитие на една държава.

Най-важните избори във Великобритания са тези за Камара на общините. Провеждат се веднъж на 5 години, право да гласуват и да се кандидатират имат хора над 18 години, които са британски граждани или граждани на друга страна от Британската общност. Характерно е използването на вариант на мажоритарната избирателна система, който е познат на английски като „first-past-the-post“. Този избирателен модел предвижда създаването на едномандатни избирателни райони (в момента те са 650 на брой). Избран е кандидатът, който получи мнозинство в съответния район - в случая това означава най-голям брой гласове (просто мнозинство), а не повече от половината от вота (абсолютно мнозинство). Ако даден член на Камарата на общините освободи мястото си по време на парламентарния мандат, се провеждат извънредни избори в областта, от която е бил излъчен. Британската избирателна система има някои отрицателни, но и някои положителни ефекти.

            Противниците на системата изтъкват, че тя не отразява достатъчно адекватно вота на избирателите. Нещо обичайно е дадена партия да получи голям дял от гласовете в национален мащаб, но в същото време да спечели малък брой представители, тъй като не е успяла да се пребори за първото място в достатъчно избирателни райони. Типичен пример за това са изборните резултати на Либералдемократите. На последните избори (2010) те печелят 23% от гласовете, които обаче им осигуряват под 10% от местата в Камарата на общините (57). На същите избори Лейбъристката партия има 29% от гласовете, но спечелените места са 258. Тази непропорционалност дава основание за мненията, че британската избирателна система облагодетелства най-вече двете големи партии-Консервативната и Лейбъристката.

            Защитниците на системата пък наблягат на факта, че тя осигурява стабилност на управлението. По-малко партии с реално влияние означават и по-малка вероятност за настъпване на парламентарни кризи, които са характерни за държави с пропорционална избирателна система, в които има и повече партии с приблизително еднакво значение (например Белгия или Италия). Освен това британският мажоритарен модел на избори ограничава влиянието на екстремистките формации (неофашисти, комунисти и пр.) в политическия живот на страната.

            Друга положителна черта на модела е изграждането на здрава връзка между представителите и районите, от които те са избрани. Членовете на Камарата на общините се считат не просто за представители на своята партия, но и за изразители на местни интереси. Символ на това са обръщенията, които използват членовете на Камарата по време на парламентарните дебати. Те се обръщат един към друг не по име, а по името на района, който представляват. Силната връзка „представител-район“ е предпоставка и за поставяне на въпроси от местно и регионално значение в дневния ред на управлението.

            Независимо от аргументите „за“ и „против“, факт е, че съществува сериозна подкрепа за настоящия избирателен модел от страна на британските граждани. Доказателство за това е националният референдум от 2011, когато мнозинството от участниците (67,9%) гласуват за запазване на мажоритарната система.

            Политическото устройство на Обединеното кралство включва разделение на политическата власт на законодателна, изпълнителна и съдебна, което се наблюдава и при почти всички демократични страни по света. Всъщност може да се твърди, че самата идея за това разделение се развива първо именно във Великобритания - неин ранен поддръжник и анализатор е английският политически мислител от XVII век Джон Лок. В съвременния управленски модел законодателната власт е поверена на Камарата на общините и Камарата на лордовете (колективно те образуват  Парламента, но в доста случаи този термин се използва единствено за Камарата на общините), изпълнителната власт се упражнява от Кабинета на Обединеното кралство, а съдебната от различните съдилища (важно е да се отбележи, че Шотландия и Северна Ирландия имат автономна съдебна система). Монархът на Обединеното кралство изпълнява по-скоро церемониални и представителни функции, въпреки че на теория запазва някои сериозни политически правомощия (например правото да освобождава от длъжност министри).

            Най-важните политически решения се вземат от Камарата на общините и от Кабинета. Интересен е балансът на силите между тези две управленски институции. От една страна, членовете на Кабинета се избират най-вече от избраните представители на Камарата на общините. Министър-председателят и министрите зависят от решенията на Камарата - както за приемането на важни законодателни промени, така и за самото оцеляване на правителството. Камарата на общините има право да гласува вот на недоверие на Кабинета, като това трябва да стане с мнозинство поне 2/3 от представителите. От друга страна, практиката показва, че в повечето случаи правителството доминира над долната камара на Парламента, а не обратното. Според холандския политолог Аренд Лайпхарт това е така, защото членовете на правителството обикновено са и водещи фигури в управляващата партия. Това им позволява да упражняват контрол върху подкрепящото ги мнозинство. Като цяло е рядкост парламентарната група на управляващата партия да не се подчини на правителствено решение по даден законопроект. Друга причина за гладките отношения „правителство - подкрепящо го парламентарно мнозинство“ е самият характер на кабинетите. В повечето случаи те са еднопартийни, много по-рядко се стига до коалиционно управление. Дори и в тези случаи обаче има една партия (най-често Лейбъристката или Консервативната), която отчетливо доминира в коалицията.

            Самата законодателна процедура е сходна с тази в други европейски държави. Законопроектът се внася в някоя от двете камари (по-важните законопроекти по правило се внасят първо в Камарата на общините), става обект на парламентарни дебати и бива приет или отхвърлен чрез две гласувания във всяка от двете части на Парламента. Камарата на общините има доста по-основна роля в законодателния процес - тя може да отхвърли с решение законопроект на Камарата на лордовете, докато обратното не е възможно. Последен етап от приемането на един законопроект е утвърждаването му от страна на монарха (в доста от държавите с републиканско управление президентът има сходна функция). Това правомощие представлява сериозен лост за влияние в политическия живот на страната. На практика обаче съвременните британски монарси се въздържат да отхвърлят законопроекти.

            Интересен елемент в британския политически модел е т.нар. „Кабинет в сянка“. Това е неформална институция, която най-често се създава от водещите фигури в най-голямата опозиционна партия. Целта е да бъдат разработвани идеи за политически решения, които да са алтернатива на политиката на официалното британско правителство. Може да се каже, че Кабинетът в сянка има положителна роля в политическия живот на страната. Той помага за провеждането на съществени и конструктивни парламентарни дебати, а освен това подготвя опозиционните лидери за следващите мандати, когато те ще влязат в ролята на официално управляващи.

            Друг момент, който трябва да разгледаме, е функцията на Камарата на лордовете. Наличието на двукамарен законодателен орган не е нещо необичайно в демократичния свят. Необичайна е обаче идеята зад Камарата на лордовете. В повечето страни с двукамарен парламент горната камара представлява интересите на определен регион (за разлика от долната камара, която пък представлява интересите на самите граждани). Типичен пример за това е Сенатът в САЩ - състои се от по двама представители от всеки от 50-те щата. Британският парламентарен модел предполага не представителство на региони, а представителство на съсловия - Камарата на общините представлява простолюдието, а Камарата на лордовете благородничеството и духовенството. Това разделение има своите корени векове назад в британската история. Неговата философия е да бъде постигнат баланс на властта между двете камари-така нито народът, нито аристокрацията ще може да вземе надмощие, което ще осигури възможно най-стабилно и справедливо управление. Разделението има практически измерения дори и в наши дни, макар и в доста по-смекчена форма. Например обикновените британски граждани нямат влияние върху избирането на Камара на лордовете, а самите лордове и монархът нямат право да гласуват за Камара на общините.

            Развитието на политическата система на Великобритания през XX и XXI век довежда до постепенното ограничаване на правомощията на Камарата на лордовете. Понастоящем нейната роля е сведена до орган, който трудно може да прокара самостоятелни решения в законодателната област и има по-скоро консултативни функции. Камарата не се занимава с финансови въпроси, освен това не може да отхвърли законопроект, който идва от Камарата на общините, а само да го забави или измени, като изменените точки подлежат на одобрение от долната камара.

            Част от британските граждани подкрепят реформи, с които правомощията на Камарата на лордовете да бъдат допълнително ограничени. Някои от по-радикалните предложения предвиждат дори премахването на самата камара. Възраженията срещу законодателния орган са главно по посока на това, че той не отговаря достатъчно адекватно на нуждите на съвременната демокрация. Това е така, тъй като членовете на Камарата на лордовете не се избират пряко - част от тях са назначени, а други са наследили своите места поради благородния си произход. След като веднъж бъде назначен, не е необичайно за един представител да заема поста си в продължение на десетилетия. Някои партии (най-изявен застъпник на това становище е Лейбъристката партия) смятат, че самото основание за съществуването на Камарата на лордовете вече не е в сила - според тях идеята за аристокрацията като нещо съвсем отделно (и по-възвишено) от обикновените граждани отдавна е отживелица, поради което и самата институция вече няма място в британското управление. Главен противник на тези виждания са Консервативната партия и нейните по-твърди избиратели. За тях Камарата на лордовете е един от символите на Великобритания. Нейното запазване е не само въпрос на политическа необходимост, но също и на съхранение на националната гордост.

            Както вече беше споменато, съдебната система във Великобритания не е единна. Съдилищата на Северна Ирландия и Шотландия се ползват с автономия. Същото важи и за самото законодателство-то не е еднакво в различните съставни части на Обединеното кралство.Въпреки това може да се каже, че всички британски съдебни органи следват основните демократични ценности на съдебния процес-равенство на всички граждани пред закона, осигуряване на справедлив и бърз процес, избягване на прекомерни наказания (смъртната присъда е отменена за всички престъпления през 1998) и др.През 2009 започва работа Върховният съд на Обединеното кралство-той представлява последна съдебна инстанция и юрисдикцията му обхваща територията на цялата страна.Оценката за съдебната система във Великобритания е висока.През 2014 тя се нарежда на 14-то място от 99 страни в класацията на World Justice Project за качество на гражданското и криминалното правосъдие.Трябва да се отбележи, че тази класация всъщност отразява мнението на британските граждани, което показва тяхното високо доверие в съдебната власт.

            Характерно за съдилищата във Великобритания е използването на съдебния прецедент-решение по дадено дело може да окаже влияние върху бъдещи решения по дела със сходни казуси.Това превръща съдебната практика в част от законодателството.Идеята за съдебен прецедент се използва много рядко в останалите страни от Европа, но е основна за системата в САЩ.Много от изследователите на правото говорят за „англосаксонска“ юридическа система, която обхваща Великобритания, САЩ и други страни с подобно съдебно устройство.

            Друга особеност на Великобритания са неписаните източници на право. Те се отнасят не само до съдебната, но също и до законодателната и изпълнителна власти. Понякога за самата конституция на Обединеното кралство се казва, че е неписана. Това е вярно само до известна степен. Всъщност тя представлява сбор от различни писмени документи (например Магна Харта, Закон за правата от 1689 година) и правни обичаи, които с времето са станали част от политическия живот на страната. Както се вижда, британската конституция не е резултат на еднократен акт на избрани от народа представители (каквито са например конституциите на повечето държави от бившия Източен блок, а също и тази на САЩ). Тя отразява вековната борба за влияние на различните съсловия в английското общество - монархическото семейство, благородничеството, буржоазията, работническата класа и пр. Интересен пример за правен обичай са правомощията на монарха по отношение на законодателната и изпълнителната власт - формално те са запазени, но от него/нея се очаква да не се възползва от тях, ако няма съгласието на премиера или Камарата на общините. Друг случай е споменатият вот на недоверие. Официално той няма задължителен характер - при подобен сценарий се очаква правителството да спази установените норми на политическата игра и доброволно да подаде оставка.

            Великобритания обединява Англия, Шотландия, Северна Ирландия и Уелс. Последните три области имат свои собствени законодателни и изпълнителни органи. Създаването им е резлутат на процес, който е познат като „деволюция“ (devolution). Деволюцията предвижда прехвърляне на правомощия от централната власт към регионите. Това прехвърляне не е окончателно - британският парламент има властта да отнеме някои от функциите, които е предоставил на провинциите, а дори може да приеме решение, с което да прекрати съществуването на регионалните властови органи. Съвременното самоуправление на Шотландия, Северна Ирландия и Уелс започва едва в края на XX и в първите години на XXI век. То обаче се основава на съществуващи значителни различия между Англия и останалите три области. Тези различия имат исторически, езиков, религиозен и културен характер. Те се проявяват по различен начин - многократни призиви на населението на трите провинции за предоставяне на автономия или независимост; използване, наред с английския, на езици от келтската група; влияние на регионални партии (например „Шин Фейн“ в Северна Ирландия или Шотландската национална партия в Шотландия). Друга специфична особеност е настояването на всяка от четирите нации да се състезава със собствен отбор в най-популярните британски спортове - футбол, ръгби, крикет и пр.

            Деволюцията не се развива по еднакъв начин за всички области. Тя протича сравнително гладко в Шотландия и Уелс, но доста по-трудно в Северна Ирландия - регион, който е известен с честите и тежки конфликти между ирландски и британски националисти. Законодателното събрание на Северна Ирландия дори е премахнато за няколко години, преди да бъде възстановено през 2007 година. Англия пък изобщо няма свои собствени законодателни и изпълнителни органи - въпросите, които се отнасят до нея, се решават от общите управленски институции на Великобритания.

            Въпросът за деволюцията предизвиква разделение в британското общество. Част от гражданите смятат, че процесът е имал положително влияние върху обществото, тъй като е спомогнал за по-справедливо и ефективно решаване на проблемите на трите по-малки провинции. Противниците на тези възгледи пък считат, че деволюцията, особено нейното задълбочаване, е опасна за стабилността на управлението и дори за териториалната цялост на Обединеното кралство. Тези страхове намират своето потвърждение през 2014 година. Тогава в Шотландия е проведен референдум, който има за цел да даде на областта статут на независима държава. Решението за референдума е взето от местния парламент, най-вече под влиянието на Шотландската национална партия. Идеята получава одобрението и на Парламента на Обединеното кралство, който временно прехвърля правомощия на шотландските си колеги, за да може референдумът да бъде легален. Резултатът обаче е отрицателен - 55,3 % от участвалите гласуват за оставане на областта в рамките на Великобритания. Провеждането на запитването показва поне две неща:

         1. Шотландското общество е разделено в отношението си към Обединеното кралство.

        2. Централната британска власт проявява висока степен на демократичност, като позволява провеждането му.

            Външната политика е ключов елемент от британското управление особено в контекста на членството на страната в Европейския съюз, отношенията със САЩ и мястото на страната като водач на Британската общност.

            Може да се каже, че политическият елит на Обединеното кралство (същото важи и за гражданите) се колебае, когато става въпрос за ЕС. От една страна, Великобритания е един от стълбовете на Съюза - към момента е четвъртият най-голям нетен донор при образуването на европейския бюджет, освен това има третият най-голям брой места в Европейския парламент (73). Не бива да се подценява и фактът, че съвсем доскоро британски политик (Катрин Аштън) заемаше позицията в ЕК, която отговаря за дипломатическите отношения на Европейския съюз с останалия свят. Всички тези фактори дават благоприятна възможност на страната да влияе върху формирането на цялостната политика на Съюза. От друга страна, част от британското общество -политически партии и обикновени граждани-имат своите резерви към членството в ЕС. Те смятат, че обвързването на Обединеното кралство с Европейския съюз нарушава суверенитета на страната, тъй като налага европейското законодателство над британското. Тези настроения са и една от причините за сравнително ниската степен на интеграция на Великобритания в общите европейски институции (тя е извън Шенгенското споразумение, а освен това не използва единната европейска валута). Някои по-крайни идеи предвиждат напускане на Съюза. Ярък изразител на този стремеж е Британската партия на независимостта - националистическа и популистка формация, която все още се бори за утвърждаване в Парламента, но постига забележителни резултати на европейските избори във Великобритания. Идеята за излизане от Европейския съюз е залегнала и в програмата на Консервативната партия. Нейният лидер Дейвид Камерън вече заяви намерението си да се бори за провеждане на референдум по въпроса през 2017 година.

            Великобритания има дългогодишна история на партньорски и приятелски отношения със САЩ. Тези отношения допълнително се задълбочават след края на Втората световна война. Двете страни са водещи сили в някои от най-важните международни организации - НАТО и ООН (постоянни членки на Съвета за сигурност). През последните десетилетия те участват съвместно в доста важни военни операции - Войната в Косово, Войната в Афганистан, Войната в Ирак и др. Икономическите връзки също са силни. В Съединените щати най-големите преки чуждестранни инвестиции са британски, а в Обединеното кралство те са американски. Понякога политическият елит на Великобритания е обвиняван, че твърде много зависи в провеждането на външната си политика от позициите на САЩ по даден въпрос. Критиците на страната подигравателно я наричат „троянски кон на САЩ в ЕС“ и „51-ви американски щат“. Тези определения изразяват страховете на някои европейски анализатори и политици, че членството на Великобритания в Европейския съюз всъщност е вредно за организацията - то пречи на Съюза да се превърне в самостоятелен политически център от глобално значение, който успешно да може да се конкурира със САЩ и Китай.

            Общността на нациите (неформално наричана Британска общност) се състои от държави, които някога са били колонии на Великобритания. Организацията се оглавява от кралица Елизабет II. Създаването и развитието на Общността представлява може би най-значимият и мащабен опит на Обединеното кралство да провежда външна политика, която да е изцяло независима от САЩ, но и от Европа. Британската общност може да се разглежда като начин за продължаване на имперската идея, обаче по един много по-справедлив начин. Самата организация посочва за основни свои цели подпомагането на демокрацията и мира, както и борбата с бедността. Част от дейностите включват хуманитарни мисии в по-слабо развитите страни-членки, провеждане на общи културни и спортни мероприятия, провеждане на политика на сближаване в образованието, въвеждане на общо гражданство. Възможно бъдещо развитие е създаването на общ пазар, който да наподобява този на Европейския съюз. Някои британски политици (предимно с по-консервативни позиции) виждат Общността като една възможна алтернатива на членството в ЕС. Организацията не притежава ефективните институции на Съюза, но нейното влияние върху глобалната политика не бива да се подценява - общото население на участващите държави (53 на брой) е над 2 милиарда души, а общият БВП е около 10 трилиона долара (по-голям от този на Китай и близо пет пъти по-голям от този на Русия).

            Най-голямото достойнство на британската политическа система е нейната устойчивост. Тя успява да преживее някои от най-значимите събития в съвременната световна история, без да изневери на основните си принципи - възможно най-опростено представителство на управляваните, ясна политическа отговорност на управляващите, уважение към управленските традиции. Нещо повече, през цялото време Великобритания запазва позициите си на един от световните лидери. Това показва, че британският политически модел е подходящ за обществото на страната. Трябва да се има предвид обаче, че това общество не е константа (днес то е в много по-малка степен хомогенно, отколкото е било преди сто или повече години). Разнообразяването на населението означава и по-голямо желание за промяна на системата. Ако такава се случи, тя най-вероятно ще е в резултат от усилията на новите обществени групи - скорошните емигранти от Общността на нациите, гражданите на други държави от ЕС и младите.

 

Публикувано на 15 Март 2015 в 18:07 часа от
Калоян Иванов


Ключови думи:камара на лордовете, камара на общините, политическа система, Великобритания, избори,

1 Коментара
От Варлаам Копринарката публикуван на 30 Mar 2015 06:46 pm
Страхотна статия.
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас