Турция между Европа и Близкия изток

Република Турция преживява вероятно най-сериозната си криза от своето създаване почти преди век. Настоящите тенденции предполагат задълбочаване на кризата, поради количествено и качественото повишение в политиката на изслямизиране, провеждана сред населението на южната ни съседка, от Ердоган и неговото политико-социално обкръжение.

Настоящата криза е недвусмисленият резултат от амбициите на един много способен политик – 61 годишния президент Реджеб Тайип Ердоган. Политик от кариерата, който преди да заеме президентския си пост е 4 години кмет на турския мегаполис Истанбул, след което започва 11 годишното му управление като министър-председател на турската държава. С това започва и експедирането на две, до този момент непознати в своя мащаб, политики – на пълна имплементация на правото на Шариата и производната му политико-религиозна и социална авторитарност, присъща на идеологичните конкурентни на социалната демокрация от 30-те години на миналия век. А деривативноста между авторитарност и прекомерно следване на религия е проста – не винаги, но много, много често религията е „sine qua non” на авторитаризация на политиката в общества в период, когато двете субстанции не са отделени, не са противостоящи, и „оцветяват лакмуса на политико-моралната метафизика по идентичен или много близък цвят“.

По време на първите 8 години на власт, в периода 2003 – 2011 г., Ердоган управлява с такъв политически финес, така че „успива“ или „значително намалява“ подозренията за провеждането на тези две политики. Затова и емпиричното и теоретично доказателство убягваше от вперените погледи в страната. Даниел Пайпс, например, написа през 2005 г., след като постави „на своята лична морално-политическа везна“, че доказателствата за повишаващата се изслямизация са повече от тези, които противостоят на това твърдение. Резултатът, според него, е на базата на комбинация от спазване на „политическите правила на играта“, отделяне повишено внимание на ислямо-политическата арена и търсене на икономически ръст. Именно тези фактори са в основата на увеличеното влияние на Партията за справедливост и развитие, което партийните функционери и лидери превръщат в осезаем ръст – от 34 процента през 2002 г. на 46 процента на парламентарните избори през 2007 г. до 50 процента на същите избори през 2011 г.

Победата на изборите през 2011 г., както става ясно – трети подред с нарастващо мнозинство, инкорпорират в Ердоган чувството за увереност, което е нужно за елиминирането на въоръжените сили от политиката на страната, където бдяха за спазване на най-висшия закон в страната – конституцията, наследена от Бащата – Ататюрк. Така те изпълняваха ролята на последния политически брокер, който да урегулира евентуални тежки политически различия и да отстранява посегателства върху политическата основа на държавата. Ироничното е, че този период на премахването на тази „власт“ от ръцете на въоръжените сили стана причина за демократизация на страната.

Именно, Ердоган направи така, че „властта му“ да бъде усетена във всяка сфера на политико-социалния живот на страната след 2011 г. Grosso modo, примери за това много – банките дават заеми на бизнесмени, които връщат средства обратно към партията на Ердоган. Определени медии стават жертви на съдебни производства, глоби и дори затвор за някои журналисти. Политици от партии, опозиционни спрямо статуквото, стават обекти на кампания за очерняне. Като анахроничен Султан, Ердоган отворено заобикаля законите на страната, намесва се свободно в процеси където и както пожелае, правейки медицински чудеса турската Темида да прогледне и благоговеещия й поглед да попадне на определени индивиди, а към други „новият“ й взор да е вкаменяващ като на Медуза. По същия начин Ердоган оказва вмешателство в регионални решения, както и в полицейски разследвания. Ръката му е дълга, а егото му не по-малко от това на Луй 14, но в по-източен вариант. Например, бившият турски премиер дава своя отговор на появили се доказателства, уличаващи него и семейство му в широко-мащабна корупция, като поставя край на полицейското разследване, което е събрало уликите.

По същия modus operandi на „бял свят“ започва да се оформя и стройното, младо тяло на новия ислямски ред. Учебните инструкции започват да стават все по-ислямски насочени; дори след като ислямски училища процъфтяват количествено с увеличение на студентите в тях от 60 000 на 1 600 000, което е 27-кратно увеличение. Инструкциите към жените са да си стоят по домовете и да се грижат за потомството си, като изискват то да е съставено поне от 3 деца. Носенето на бурки и хидхаби е легално в правителствени сгради. Намирането на алкохол става все по-трудно и по-скъпо. С това, може да се каже спокойно, че тази картинка не се различава диаметрално от социалния живот в Османската империя (1299-1922). И това е причината за широко-носещото се усещане, че целта е пълното ерозиране на светската основа на турската държава, така както е основана от Кемал Ататюрк през 1923 г. Няма и как, в главата на читателя да не се е прокраднало съмнението: „Дали пък Ердоган не е именно „анти-Ататюрк настроен“.

Въпреки високите политически умения, които позволяваха на Ердоган да маневрира по изгоден начин, последният се сблъска с една безценна и вечна истина – не всеки политик работи за добруването на народа си, но дори и този, който го прави, е просто пасивен и безучастен наблюдател, когато определени международни обстоятелства се конфигурират по политически лош начин. В действителност, тук е ролята на политическият маркетинг, за да „омекоти“ всичко, което излиза, че е извън контрола на даден политик. Но дори маркетинг и ПР гурута не могат да спасят човек, когато съдбата или Вторият закон на Нютон обърнат „ветровете си“ срещу дадена личност. В случая на Ердоган, тази динамика намери ясен израз след 2011 г. „Китайският“ растеж на Турция се забави значително, след като се сблъска с финансовата криза и започна да бележи понижаващи ръстове. Външната политика на Анкара отбеляза значителна неадекватност, освен ако целта не е била да нагнети регионалното напрежение. Политика спрямо Сирия допринесе значително за напредването на Ислямска държава в Сирия и за затвърждаване на влиянието и позициите й. Непряк резултат от нея също така стана и утвърждаването на Кюрдската автономия, както и безбрежното море от емигранти, които търсиха и ще продължават да търсят убежище от ужасите на войната в южната ни съседка.  Отношенията между турската държава и почти целия регион отбелязаха „застудяване“. Най-логично първи пострадаха турските отношения с Техеран, Багдад, Дамаск, Йерусалим, Кайро, Атина, Ларнака и дори с Никозия. Традиционно добрите отношения с Вашингтон също бяха разклатени, както и тези с Москва и Пекин. Подобряване на дипломатическите отношения бе ограничено до Доха, Куала Лампур, както и с Ракка. Въпреки че външнополитически, политиките на Ердоган водят Турция стъпка по стъпка в „дипломатическо блато“, сегашният президент Ердоган отговори така: „Нямам нищо против изолацията в света“ и дори предположи, че световните лидери „му завиждат“. Но въпреки реториката тип „секретар на КПСС от 60-те години“, трудно е някой да бъде заблуден от този отговор на Ердоган, тъй като от традиционното мото на Партията на справедливост и развитие „Без проблеми със съседите“ се превърна в „Само проблеми със съседите“.

Но ако избирателите на турския президент харесват неговите личностни качества, то агресивните му действия и провали в редица секторни политики му струват избирателна подкрепа, тъй като огромни части от избиратели загърбиха подкрепата си за неговата партия, особено кюрдите, алауитите и секуларно-настроение глас-имащи. Така подкрепата за ПДР спадна от 50 процента през 2011 г. на 41 процента на изборите през 2015 г., което коства на партията парламентарното мнозинство. Въпреки това, тъй като Ердоган каза, че „демокрацията е като тролей; возиш се до определено време, и когато стигнеш спирката си, слизаш“, първото нещо, което той започна да прави е да измисли начин как да постигне целта си, предвид изборните резултати. Но това или не е лесно дори и за него, или не бе предвиден крайният продукт. Първо, той отказа да дели власт и управление с други партии и насрочи нови избори за 1 ноември, на практика давайки втори шанс на турците, които не са гласували за него, да си поправят грешката. Второ, след девет години в преговори с ПКК, в крайна сметка възобнови военни действия срещу кюрдските комунисти. Действието бе калкулирано най-вероятно като лесен начин за спечелване на така нужната подкрепа от националистите от Национално действие. Въпреки това, отново  експериментът „гръмна“ – социологични изследвания показаха как ПСР губи толкова кюрди с политиката си, колкото националисти печели. Затова и не бе изненадващо, че прогнозите за изборните резултати на 1 ноември не се различаваха от тези през юни.

Трябва да се подчертае, че   политиките на турското правителство доведоха до огромно социално напрежение между кюрди, турци, ислямисти, мюсюлмани и националисти. С други думи, амбицията на Ердоган започна да създава етнически и социални разриви в самата тъкан на турското общество.

Но какъвто и да е изходът на изборите след 1 ноември, може да се очаква, че разлика в поведението на Ердоган едва ли ще бъде отчетена. Той ще продължи да игнорира традиционните и формални норми на политика и ще продължи да си пробива път напред с лакти. Какъвто и да е резултатът от изборите, парламентът след управлението на ПСР ще продължи да е безгласен и „изтърбушен“ от реална законодателна власт, което много прилича на това, което се случи с длъжността „министър-председател“, след като бившият кмет стана президент.

Когато ерата Ердоган приключи, страната ще бъде по-разединена отпреди 2003 година на турци и кюрди, сунити и алауити, религиозни и светски настроение, бедни и богати. Страната ще продължи да изпитва трудности в приемането, адаптацията и социализацията на сирийските бежанци, както и в вече независимите автономни кюрдски региони. Изолацията на страната е твърде вероятно да продължи или да се задълбочи, а целият държавен чиновнически апарат ще бъде почти „кух“ от гледна точка на функционалността му, тъй като загубва голяма част от легалната си обективност. И като цяло, наследството на Ердоган ще е отхвърляне на западно-ориентираните политики от времето на Ататюрк, тъй като ако последният и някои генерали решиха, че Турция трябва да се намира в Европа, то сегашният президент предвижда преместването и в Близкия изток и трайното и отсядане там.

 

Публикувано на 28 Октомври 2015 в 20:04 часа от
Станислав Николов


Ключови думи:Ердоган, Турция, избори, ислямизиране, Европа, политическа криза

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас