Сирийската криза - поглед от Грузия

 

                Кризата в Сирия е най-нашумялата тема в световната преса напоследък. Всеки знае за конфликта там, но малцина са в състояние да обяснят кой с кого се бие и какви са интересите на враждуващите страни. Скорошната руска намеса в конфликта е логична и лесно обяснима – освен че затвърждава позициите на своя най-близък съюзник в региона, Русия подсигурява и военните си бази в Тартус и Латакия, които ѝ осигуряват трайно влияние в Близкия изток. Това ли са обаче единствените интереси на Русия в Сирия?

            Добре известно е, че Западът и най-вече източната част от ЕС, е силно зависима в енергийно отношение от Русия, която често използва изобилието си от енергийни ресурси като политическо оръжие. Геостратегически императив пред европейските страни е да намерят алтернативен доставчик, който да задоволи постоянната нужда от руски петрол и газ. Проектът „Набуко” имаше за цел да снабдява Европа с каспийски петрол по линията Азербайджан-Грузия-Турция и се предполагаше, че ще осигури реална алтернатива на руския енергиен монопол. След руско-грузинската война от 2008 г. обаче проектът беше спрян. Какваз обаче не е единственият регион, през който би могъл да премине газопровод към Европа.

            След провала на „Набуко” бе замислен друг проект, според който газ, добивана на Арабския полуостров, трябваше да достига Европа по линията Йордания-Сирия-Турция. Проектът би бил идеална алтернатива ако не бе про-руският президент на Сирия Башар ал-Асад, който, разбира се, не би приел плана, който силно би навредил на икономическите възможности на Русия, както и на способността ѝ да влияе политически на Запада.

            Арабската пролет, прехвърлила се в Сирия през 2014 г, прерасна от гражданска война в глобална война. През 2011-2015 г. Башар Асад успешно отбиваше настъплението на бунтовниците и ислямистите. Липсата на ресурси обаче ставаше все по-очевидна и мнозина експерти предрекоха, че правителството ще падне до края на годината, апокалиптична прогноза за целия свят, но най-вече за руските интереси. За да запази енергийния си монопол над Европа, Русия беше длъжна да се намеси в Сирийската криза. Руските войски се намесиха в арабската държава след покана от Башар Асад и ударите ѝ бяха насочени не само срещу ИД, но и срещу останалите страни в конфликта, включително Сирийската свободна армия, която не проявява никакъв елемент на ислямски радикализъм. По време на атаките пострадаха и селища с етнически кавказо население.

            Експертите реагираха на решението на Русия разнопосочно, като мнозина от тях смятат, че Русия няма да повтори грешките си и успешно ще се ориентира в близкоизточния пъзел. Ако се вгледаме внимателно обаче ще забележим, че сирийската криза е много по-заплетена от тази в Афганистан. Трябва да се има предвд, че през 1979-1989 г, когато СССР нахлу в Афганистан, той беше тоталитарна страна, чието население нямаше никакъв достъп до алтернативни източници на информация. Освен това той разполагаше с многократно по-големи човешки и стопански ресурси, отколкото Русия днес. Не може да се разчита и на  коалицията Русия-Иран-Асад. На първо място, Асад е просто пионка в ръцете на Русия, която не би могла да води самостоятелна политика. Иран от своя страна, въпреки воинствените изявления на Хаменей, е в процес на трансформация – все повече иранци виждат бъдещето на страната в съюз със Запада, от който тя може да извлече много икономически изгоди след падането на санкциите. Трудно е да се предскаже накъде ще завие страната след смъртта на престарелия аятолах.

            Освен това ИД е значително по-силна от муджахидините в Афганистан – притежава добре екипирана и обучена армия от бивши офицери и войници на Садам, които според самите джихадисти наброяват над 100,000. Нещо повече – намесвайки се в Сирия на страната на шиитската ос, Русия за втори път обявява война на сунитския свят. Дори самият факт, че външна сила се намесва на страната на шиитите е достатъчна, за да радикализира мнозина иначе умерени сунити, които да се включат в редиците на ал-Нусра и ИД. Напомняме, че над 85% от мюсюлманите в световен мащаб са сунити вкл. тези в Русия и Централна Азия. Това може да създаде за руснаците много усложнения в бъдеще – не бива да се забравя, че през 90-те години те имаха изключителни проблеми с това да подчинят собственото си мюсюлманско населеление в Северен Кавказ. Русия не би могла да реагира по друг начин на кризата в Сирия обаче, тъй като губейки страната, тя би загубила и по-нататъшните си надежди да се завърне като свръхсила в световната политика.

 

Публикувано на 20 Октомври 2015 в 10:32 часа от
Бако Хеладзе, Тбилиски държавен университет


Ключови думи:Сирийската криза, Русия, позиция, Грузия

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас