Политическата опозиция в Сирия

         В отговор на предприетите крайни мерки от сирийското правителство срещу учениците, изписали антиправителствени надписи върху училище, на 15 март 2011 г. жителите на Дераа започнаха протестни действия. Те бързо се разпространиха из цялата страна и продължават вече три години. Вълната от народното сирийско недоволство намери свои поддръжници както в страната, така и в други части на света. Постепенно с времето се оформиха опозиционни групировки, като някои действат на местна почва, а други се формираха и действат от чужбина. По своята същност, опозицията в Сирия може да бъде класифицирана в две основни направления – политическа и въоръжена. Повечето от основните фигури на политическата опозиция са изгнаници, принудени да напуснат страната още по време на управлението на Хафез Асад.

 

         Колкото повече конфликтът се задълбочаваше във времето, толкова повече възникваше необходимостта от една обединена опозиция с отличени лидери, която да може да участва в преговорите за разрешаване на напрегнатата ситуация. Това е един от основните проблеми пред политическите опозиционни сили, тъй като им липсва засилен диалог с въоръжената опозиция. Наблюдават се и вътрешни борби за надмощие и разделения в повечето политически антиправителствени организации. Това силно намалява доверието в тях от страна на протестиращия народ. Като цяло не само легитимността на правителството, но и тази на опозицията е поставена под въпрос. Въпреки че на мирните преговори на „Женева II“ Сирийската национална коалиция взе участие като официално признат представител, все още няма голяма хомогенност между опозиционните групи по отношение на програми и подпомагане на въоръжената опозиция. Конфликтът създаде и добри условия за разгръщане на дейността на някои крайни ислямистки групировки, което също е съществен проблем.

Най-голямата политическа опозиционна организация още от началото на конфликта става Сирийският национален съвет/СНС (Syrian National Council). Създаден е през октомври 2011 г. от група дисиденти, които се събират в Истанбул, за да обединят всички опозиционни сили. Започват да функционират като опозиционна група в изгнание. Повечето от членовете са високо образовани и са западно ориентирани. Поддържат свои структури в още 18 други държави, освен в Турция, като Франция, Англия, САЩ, Египет и други, развивайки дейността си и на международната сцена. Членовете разполагат с добри канали за комуникация и установяват близки отношения с някои важни международни фигури. Начело с Бурхан Галион, позициониран в Париж политически учен, СНС е съставен от седем основни коалиции: Декларацията от Дамаск (The Damascus Declaration), Мюсюлманското братство ( The Muslim Brotherhood), Националния блок (The National bloc), Кюрдския блок (The Kurdish bloc), Асирийската демократична организация (The Assyrian Democratic Organization), независими фигури и членове на Местните координационни комитети (Local Coordinating Committees). Признаването на СНС от външните политически сили не става бързо, тъй като той е разкъсван от вътрешни противоречия. След проведени промени в структурата, членовете на СНС недоволстват, тъй като с тези промени Бурхан Галион получава значителна по обем власт. Друг въпрос, който създава противоречиви мнения, е това дали да подкрепят въоръжената опозиция. Галион подкрепя идеята за подпомагането на Свободната сирийска армия, като обещава дори заплащания за нейните офицери. Много пъти СНС е бил обвиняван и в това, че служи като „параван“ на Мюсюлманското братство, които не се ползват с особено доверие сред сирийския народ, основно заради крайните си виждания. Тази вътрешна хетерогенност става причина някои от членовете да напуснат и да основат свои опозиционни групи, като Кемал ал-Лабуани например. След като СНС не успява да обедини опозиционните сили окончателно, през ноември 2012 г. се обединява с още няколко групи и оформят Сирийската национална коалиция (Syrian National Coalition/Syrian National coalition of Revolutionary and Opposition forces), създадена в Доха, Катар. По-късно СНС се оттегля от Сирийската национална коалиция в знак на протест срещу участието й в преговорите в Женева.

         Втората най-популярна опозиционна организация е Националният координиращ комитет (National Coordination Committee). Тя също представлява съвкупност от различни опозиционни групи. Отличава се с това, че седалището й е в Дамаск и активистите й функционират на територията на Сирия. Начело й застава Хасан Азим. Състои се от 13 основни организационни компонента, включвайки младежки организации, три кюрдски политически партии и независими политически активисти. Националният координиращ комитет за демократична промяна (National Coordination Committee for Democratic change) е основния й вътрешен блок. Призивът на тази опозиционна политическа група е за провеждането на мирни преговори с режима на Асад. Силно критикуват въоръжената опозиция и представителите й настояват за политическо решение на конфликта в Сирия. Допускат участие на представители на сегашното правителство в бъдещия политически живот на страната. Тази организация е единствената призната от настоящия режим и има позволение да извършва политическа дейност. Това се оказва „нож с две остриета“. Възникват съмнения както сред останалите опозиционни сили, така и сред широката общественост, че работят заедно с Асад. От друга страна, той лесно може да следи дейността им, изпращайки свои поставени лица. През годините Комитета на няколко пъти се опитва да се обедини със Сирийския национален съвет, но безуспешно, защото помежду им има силни различия.

 

Друга основна движеща сила на революцията в Сирия е народната опозиция, която постепенно сама изгражда своя политическа структура. В голяма степен липсва засилена връзка между нея и вече установената политическа опозиция. Основните й искания са свързани с падане на режима, но в същото време не могат да предложат реална алтернатива на сегашното управление. Представителите й не се свързват с определена идеология, а са насочени към борбата за свобода, достойнство и човешка права. Въпреки че от международната общност не ги възприемат като структурирана опозиция и ги третират предимно като разбунтувала се тълпа, всъщност тези опозиционни сили са изключително организирани. Създават свои основни звена, които да контролират опозиционните дейности. Тези структури, под формата предимно на революционни съвети, имат комитети за организация на демонстрациите, за медиен достъп, за въоръжени операции и медицински екипи. Най-голямата народна опозиционна коалиция в тази структура е Сирийската революционна генерална комисия (Syrian Revolutionary General Commission), която обхваща 70% от народните революционни съвети.

 

         Очевидно пред политическата опозиция в Сирия стоят много проблеми за решаване. Освен че различните опозиционни организации все още не са обединени в рамките на единна политическа опозиционна сила и под лидерството на конкретна личност, те се отличават и с множество вътрешни противоречия и борби за власт. Това затрудняваше дълго време международното им признаване, като своевременно с това загубиха в голяма степен доверието сред сирийския народ, който създавайки свои политически структури, осъществява главните демонстрации. От друга страна, опозицията се сблъсква с големи проблеми и по отношение на достъпа до телекомуникационната мрежа, която е под контрола на правителството на Асад. Това принуди много от активистите да внесат нелегално техника, която чрез сателити да позволява достъпа до Интернет мрежата и обмяната на информация.

 

         Основният проблем обаче се крие в това, че нито една от опозиционните политически организации до момента не може да даде ясна идея за бъдещото управление на страната. Въпреки че по време на последните мирни преговори Сирийската национална коалиция заяви, че вече имат план за съставянето на ново правителство и са разпределили позициите, проблемът с разединените опозиционни групи в Сирия остава. Главният им апел е насочен основно към отстраняването на настоящия президент. Липсата на единна опозиционна сила затруднява много преговорите както със Запада, така и със сирийското правителство, тъй като в повечето случаи те преминават под формата на взаимни обвинения. В случая съставянето на ясна опозиция, като тази в Либия преди време, би било сериозна предпоставка за провеждането на ползотворни преговори и стигането до консенсус относно съставянето на желаната алтернатива за държавно управление.

Публикувано на 10 Март 2014 в 16:19 часа от
Силвия Димитрова, магистър 1 курс, МПОС, СУ.


Ключови думи:Сирия, политически сили, опозиция

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас