Отношенията между Тайван и Русия

След победата на китайската комунистическа партия в Гражданската война, правителството на Гоминдана се премества на о. Тайван, а в континенталната част на Китай се образува Китайската народна република, която е призната първо от СССР. Едновременно с това Москва скъсва всякакви отношения с Република Китай (Тайван), които най-вероятно няма да бъдат възстановени в близко бъдеще. СССР, а след това и нейният правоприемник Руската федерация, възприемат принципа за „един Китай”, т.е. Тайван е част от КНР. За разлика от САЩ, които лавират между двете засегнати страни, Русия заявява подкрепата си за Пекин, но настоява за политическо разрешаване на конфликта. Тайвано-руските неофициални отношения имат предимно икономически и търговски характер. Тайван внася суровини, а Русия – индустриални продукти. Сравнително нисък е делът на инвестициите.


Неофициалните отношения между Тайван и Русия


Тайван никога не е присъствал като значителен елемент на руската външна политика в нито един от периодите й на развитие (Руската империя, СССР и Руската федерация). Политиката на Русия спрямо Тайван съставлява част от политиката й към КНР, която от своя страна е функция на цялостната руска външна политика. Тайван привлича за първи път вниманието на Русия по време на японския империализъм. Япония решава да анексира о.Тайван след Китайско-японската война (1894-1895),  като предварително обещава на Руската империя да зачита свободата на корабоплаване в Тайванския пролив. Войната не би накърнила руските интереси, но ако Япония бе принудена да се откаже от Тайван, твърде вероятно би преследвала сфера на влияние близо до Русия.

До 1945 г., когато приключва японското колониално управление в Тайван, Руската империя, а в последствие и СССР, отдават малко внимание на случващото се на острова. СССР е първата държава, която признава Китайската народна република и прекъсва всякакви отношения с Тайван. Съществуват различни виждания относно политиката на Сталин спрямо Тайван. Според някои Сталин не е против нахлуване на КНР в Тайван, дори подпомага модернизирането на армията, докато според други отхвърля пряката военна подкрепа за КНР от страх от война със САЩ.  Тайван заема място в съветската външна политика след смъртта на Сталин, което от части допринася за разрива в отношенията между СССР и КНР. При първата криза в Тайванския пролив – бомбардирането на о. Матцу (Matszu)  и Амоа (Amoa) през 1954 г. – Хрушчов открито обявява подкрепата си за КНР, докато външният министър Молотов изразява опасения, че регионалният конфликт може да прерасне в обща война, и обвинява САЩ в провокиране на напрежението. През 1958 г. Мао Дзъдун (Mao Zedong) нарежда да се бомбардират отново островите без да се консултира с Хрушчов. СССР удовлетворява молбата на КНР за военна помощ, но  след тази криза Москва отменя споразумението за ядрена помощ и отзовава експертите си от КНР.


Разривът между СССР и КНР, както и сближаването между САЩ и КНР, карат СССР да подобри своите отношения с Тайван. Като примери за това могат да бъдат посочени следните инициативи на Москва: принтиране на знамето на Тайван, споменаването му като държава, благосклонните репортажи за страната, позволението да присъства на конференции в комунистическия блок, намекването за възможното допускане на два Китая в ООН.  Някои съветски групи се опитват да използват Тайван, за да балансират КНР. До възстановяване на дипломатическите отношения между Тайван и СССР не се стига, въпреки вижданията на част от политическия елит и в двете страни, че по този начин биха могли да се намалят китайско-американските контакти. Съветските ръководители, обаче, не желаят да рискуват допълнително влошаване на отношенията с КНР и затова търговските контакти с Тайван се осъществяват посредством трети страни - Хонг Конг, Япония, Западна Германия, източноевропейските съюзници на СССР - на неправителствено ниво. От своя страна тайванските управленски среди се опасяват от американското неодобрение и загубата на доверие сред антикомунистическите държави, ако възстановят официални отношения с Москва. Президент Чиан Чинг-куо (Chiang Ching-kuo) заявява през януари 1978 г., че няма намерение да установи отношения с която и да било комунистическа държава, а в края на следващата година излиза с деленето на комунистическия блок на две категории: невраждебни държави, с които е възможна директна търговия, и враждебни държави, в чиито редове поставя СССР.


Американските оръжейни доставки  за Тайван при управлението на Рейгън подтикват Брежнев да предложи подобряване на отношенията с КНР. В края на 80те години на XXв. СССР подобрява отношенията успоредно с КНР и Тайван. Смъртта на  Чиан Чинг-куо, тайванското икономическо чудо и намаляването на глобалното напрежение улесняват икономическите и културните връзки между СССР и Тайван. През 1990 г. Тайван премахва ограниченията за пряка търговия и инвестиции в СССР, стимулирайки сътрудничество в дървопреработващата промишленост и риболова. През септември 1991 г. Тайван сключва значителна търговска сделка с Москва – бартер на готови продукти срещу суровини от СССР. През същата година врати отваря и полуофициалният Съвет за развитие на външната търговия на Китай (China External Trade Development) в Москва.


Разпадането на СССР има негативно влияние върху двустранните отношения, което се обяснява с обстоятелството, че средностатистическият руснак има бегла представа за Тайван, а тайванското лоби е малобройно и с ограничено влияние. През септември 1992 г. руският президент Борис Елцин подписва Декрета за отношенията между Руската федерация и Тайван (Relations between the Russian Federation and Taiwan Decree), който представлява правната рамка на по-нататъшното развитие на двустранните отношения. Актът постановява учредяването на неофициални икономически и културни координационни комисии, чиито функции са да служат като комуникационен канал, да подпомагат културните обмени, както и икономическите и търговските отношения, да предоставят информационни услуги. Заявява се, че няма промяна в позицията по тайванския въпрос. Русия и Тайван ще поддържат неофициални контакти, които ще бъдат осъществявани посредством неправителствени организации, частни компании и търговски асоциации. По време на кризата през март 1996 г. в Тайванския пролив Елцин призовава за мирно обединение, но не отправя критики към Пекин.  Руският президент оповестява политиката си на „четирите не-та”: не на независимостта на Тайван, не на принципа „един Китай, един Тайван” или „два Китая”, не на участието на Тайван в международни правителствени организации, не на оръжейните доставки за Тайван. Путин продължава външнополитическата линия на Елцин – следва принципа за „един Китай” и осъжда предложението на тайванския президент Чен Шуй-биан (Chen Shui-bian)  през 2006 г. да се закрие Съветът за национално обединение (National Unification Council) и да се отменят Насоките за национално обединение (Guidelines for National Unification).

 

Тайпе и Москва поддържат предимно икономически и търговски връзки.  Русия печели от износа на суров нефт, желязо и стомана, цветни метали, петролни продукти, въглища, дървен материал и химични торове. От Тайван внася най-вече електроника и електронни части, компютри и компютърни части, домакински уреди. Тайпе счита за логично на сегашния етап от отношенията с Москва преобладаването на природни ресурси в руския експорт и на индустриални продукти в тайванския експорт. Сравнително ниското ниво на тайванския експорт може да се обясни със следните фактори. На първо място, цената на тайванските продукти е значително висока за  руските потребители, които предпочитат европейски, американски или японски продукти. Освен това, банковите трансфери се осъществяват през трети страни. Не съществуват достатъчно правителствени гаранции за чуждите инвеститори. Високите нива на организирана престъпност в Русия също допринасят за малкия обем на импорт от Тайван. Делът на търговията между двете страни е сравнително малък в сравнение с обема на общата външна търговия, въпреки растежа на икономическите връзки.


Обемът на взаимните инвестиции също е малък: в Русия оперират 10 тайвански средно големи компании в областта на търговията, услугите, информацията, ресторантьорството и туризма, докато в Тайван действат 7 руски компании със сфери на дейност в международната търговия, информационните услуги и морските превози. Малкият дял на инвестиции в Русия може да се обясни с високите равнища на инфлация и неефективните процедури за приватизация на държавната собственост. Тайванските бизнес среди се опитват да установят директен контакт с частния бизнес в Русия, заобикаляйки правителствените структури.
Двете страни подписват споразумение за въздушна комуникация (1997), протокол за транспорт по море (1998), протокол за сътрудничество в малкия и средния бизнес (2002).
Тайпе полага усилия за поощряването на взаимните контакти, като отправя покани към високопоставени политици и държавни лица. Създаването на тайвано-руската асоциация (Taiwan-Russian Association) през 2003 г. доказва силния интерес сред тайванските управляващи да развият сътрудничеството с Русия. Тайван поставя въпроса за директни полети, с което да се улеснят и увеличат контактите между двете страни.


Защо Русия е важна за политиката на КНР спрямо Тайван?


Противно на твърденията на Пекин, че конфликтът КНР-Тайван е вътрешен (национален) проблем, намесата на други страни в него накланя везните към определянето му като международен проблем. Балансът на силите не е в интерес на КНР. САЩ, въпреки че се придържат към принципа за „един Китай”, настояват за мирно разрешаване на конфликта и едновременно с това снабдяват Тайван с отбранителна техника. Независимо, че Тайван не представлява жизненоважен американски интерес, разглеждайки спора от гледна точна на баланса на силите, едно обединение на КНР и Тайван не би било в интерес на САЩ. Превръщането на Китай в регионален хегемон несъмнено застрашава позициите на Вашингтон в глобалните отношения. Надигането на Пекин провокира Япония да разглежда Тайван като неин противовес. ЕС заема по-неутрална позиция от САЩ и Япония, но като се вземат предвид споделените стратегически, икономически и идеологически интереси между ЕС и САЩ е по-вероятно, при евентуална ескалация на конфликта, Европа да заеме страната на Тайван отколкото на КНР. Единствено Руската федерация сред глобалните играчи заявява своята про-китайска нагласа в конфликта. Тайван е от първостепенно значение за външната политика на Пекин, защото териториалната цялост представлява жизненоважен национален интерес. Вашингтон и Токио са морски държави, а Япония е по-близо до Тайван от Русия, и затова техният интерес към острова е второстепенен. Москва отдава на Тайпе третостепенно значение, тъй като КНР е нейният най-голям съсед, а Тайван е просто един отдалечен остров.

Ролята на Русия в китайската политика спрямо Тайван е от геополитическо, дипломатическо, икономическо и военно значение. Приятелска Русия би позволила на  КНР да съсредоточи своите усилия върху разрешаването на тайванския проблем, тъй като би премахнала нуждата от защита на дългата руско-китайска граница. КНР може да предприеме военна акция срещу острова единствено при неутралитета на Русия. Причините за геополитическото значение на Русия за КНР са следните:
 Двете държави имат обширна граница, като Русия контролира значителна част от хартленда на КНР и реките й имат лесен достъп до цялата страна. Москва би представлявала огромна заплаха за китайските икономически и политически центрове, докато Пекин би заплашил единствено необятните, неразвити и слабо населени територии на Москва.
КНР има граници с 14 държави, при което ако КНР и Русия имат обтегнати взаимоотношения, Русия може да се съюзи с враговете на КНР. Възгледът за баланса на силите винаги е присъствал в политиката на Русия спрямо Китай. През Студената война се образува стратегическият триъгълник САЩ-СССР-КНР. Други разновидности на стратегически триъгълници включват СССР, КНР и някой от китайските съседи: Япония, Индия, Северна Корея или Виетнам. Вследствие на граничните конфликти от 1969 г., породени от затоплянето на отношенията САЩ-КНР, Москва излиза с предложението за „система за колективна сигурност в Азия”, която да обкръжава Китай. Виетнам и Индия откликват на съветската инициатива.
Голяма част от северните и западните погранични райони на КНР са заселени с етнически малцинства: тибетци в западните райони, монголци в северните, уйгури в северозападните. Русия може да създаде вътрешнополитически проблеми на КНР, ако подкрепи сепаратистките сили на тези общности.


Не е за пренебрегване и икономическата значимост на Русия за политиката на КНР в тайванския конфликт. При евентуална ескалация международната общност може да наложи икономически санкции на КНР. Като се има предвид, че почти всички търговски партньори на КНР са американски съюзници и САЩ контролират всички морски пътища, твърде вероятно би било икономическите връзки с Русия да нараснат. Голям проблем при такъв развой на събитията би бил доставката на нефт, тъй като КНР е вторият по големина консуматор на нефт. Пекин внася нефт от Близкия изток и при една криза в Персийския залив нефтените доставки биха се нарушили, освен това САЩ доминират в морските пътища. Тези фактори обуславят усилията на управляващите да се ориентират и към други източници на нефт – Русия и Централна Азия.
Русия е фактор в тайванския конфликт и по военни съображения. Пекин се нуждае от руските оръжейни доставки поради забраната на великите сили за продажба на оръжия за страната след трагичните студентски вълнения на площада Тянанмън в китайската столица през 1989 г. Дори и забраната да се вдигне, Китай трудно може да преодолее дългогодишната зависимост от руската технология. Стратегически оръжия и най-ново поколение оръжия не са достъпни за Китай, а и продаваните руски оръжия не могат да се сравняват с американските, които са достъпни за Тайван. Русия помага на Китай да усъвършенства своята ракетна технология, както и  комуникационните си технологии. Улесняват се проучванията и развитието на военния сектор.


Каква позиция би заела Русия при евентуален конфликт между КНР и Тайван?


Асиметрията в отношенията КНР-Русия позволява на Москва да избира между три възможни варианта за действие при конфликт между двете страни на Тайванския пролив:
Присъединяване към про-тайванската коалиция – Този вариант е вероятен, тъй като отношенията Русия-КНР се обуславят с взаимно недоверие, породено от руската експанзия за сметка на КНР и страха от китайския иредентизъм. Според проучване на общественото мнение в Русия през 2005 г. 75% считат, че Русия трябва да заеме страната на Тайван, а 26% - страната на КНР. Военни анализи пък заявяват, че ако Русия не разполагаше с ядрен капацитет и достатъчен военен капацитет източно от Урал, КНР би прибягнала до употребата на сила срещу нея. Отделянето на Тайван от КНР задоволява дългосрочните руски интереси, тъй като обединението на двете страни би довело до увеличаване на икономическата сила, а и КНР може да се насочи вниманието си към разрешаване на териториални спорове с Русия.


Съюзяване с КНР – Логиката на баланса на силите налага Русия да се съюзи с по-слабата страна срещу по-силната. КНР е по-важна за Русия от малкия и отдалечен остров Тайван, а и загубата на КНР при евентуален конфликт може да навреди на руската икономика и да доведе до поток от бежанци към Русия. Заемането на страната на КНР би улеснило окончателното разрешаване на пограничните проблеми, тъй като китайските управляващи може да пренебрегнат териториалните загуби в светлината на подкрепата за националното обединение (През 2005 г. двете страни определят собствеността над островите в реките Амур, Усури и Аргун; Москва отказва достъпа на КНР до Японско море).

Запазване на неутралитет – Ескалация на конфликта КНР-Тайван би поставил Русия в твърде неизгодна позиция. Ако Пекин нападне Тайван и САЩ застане на страната на Тайван, за Русия е твърде вероятно да не се намеси, имайки предвид че каквото и да било вмешателство би раздразнило САЩ или КНР. Руският елит е разделен на три групи по отношение на тайванския въпрос: придържане към политиката на „един Китай”; обединение с употребата на сила, защитавано от малцина политици; мирно разрешаване на конфликта, споделяно от мнозинството. Запазване на неутралитет е най-благоприятната опция за Русия, ако се вземат под внимание съществуващите теории за участието на трети страни в една война. Често пъти съюзниците остават неутрални при избухването на война, а не прибягват до военни действия. Освен това Москва и Пекин подчертават, че договорът им от 2001 г. не ги прави съюзници. Участието на третата страна във войната зависи от възможния резултат на конфликта и от способността й да повлияе върху него. Нито независим Тайван, нито обединен Китай служат на жизненоважните национални интереси на Москва. Руското влияние върху крайния резултат от войната би било ограничено – съюзявайки се срещу КНР, Русия би допринесла за победата над Пекин, но шансовете не са на страната на КНР и без нейното участие; ако Русия застане на страната на КНР може би КНР няма да понесе тежко поражение, но не би довела и до китайска победа. Не бива да се забравя и обстоятелството, че КНР вероятно ще бъде подложена на икономически санкции заради атаката над Тайпе, при което търговията с Русия би се засилила. Обявяването на неутралитет би се понравило на руснаците, които уважават тайванското икономическо развитие и политическа демократизация и поддържат търговските връзки между двете страни. Русия може да изиграе ролята на миротворец, тъй като другите велики сили биха били заангажирани с военните действия.


От трите възможни хипотези за руските действия при избухване на война между КНР и Тайван заемането на неутралитет е най-логичната и благоприятна опция. Съюзявайки се с про-тайванските сили, Русия рискува да влоши взаимоотношенията с най-големия си съсед, а оттам да накърни и дългосрочните си интереси. Ако застане на страната на КНР, Русия би влошила отношенията си с великите сили, особено САЩ, с което биха се накърнили краткосрочните и средносрочните руски интереси. Запазвайки неутралитет, Русия може да търгува с воюващите страни, да заеме ролята на миротворец, да повиши относителната си сила в световен мащаб.


Относителната незначителност на Тайван в руската външна политика отразява геополитическата реалност, че Тайван, малкият и отдалечен остров, не може да се сравнява по важност с КНР, най-големият и близък съсед на Русия. Освен това нито независимостта на Тайван, нито обединението с КНР биха повлияли значително на руските жизненоважни национални интереси. Единствена Русия от значимите сили подкрепя политиката на Пекин спрямо Тайван, но набляга на политическото разрешаване на проблема за разлика от китайските управляващи, които разчитат на икономическите, културните и социалните контакти, както и на военните ресурси.

 

Публикувано на 3 Юни 2014 в 13:59 часа от
Цветелина Петрова


Ключови думи:Русия, Тайван, двустранни отношения, сътрудничество, Китай

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас