Отношенията между Китай и африканските страни

 

Днес, когато чуем за Китай най-често се сещаме за няколко проблема – икономическият възход на страната, въпросът за легитимността на Тайван, териториалните конфликти в Южно Китайско море, сепаратистките движения в Синдзян и Тибет и др. редица теми, не по-малко важни, остават на заден план.

 

Такъв проблем е нарастващата стопанска, политическа и културна намеса на Китай в Третия свят и най-вече в страните от Африка. Първите подробни изследвания по този въпрос се появяват на Запад в средата на миналото десетилетие, но и до днес той остава изключително слабо познат на българския читател дори на този, който специално се интересува от развитието на Източна Азия. Именно това е и целта на тази статия – да разкрие основните тенденции в развитието на Китайската външна политика към африканските държави.

 

История

За да разберем развитието на отношенията днес е необходимо да се върнем няколко десетилетия назад в дните на Китайската гражданска война, когато комунистическите сили под водачеството на Мао Дзъдун успяват да се наложат над националистите, ръководени от Чан Кайши. През този период – 50-те и 60-те години, китайската външна политика е силно повлияна от идеологията.

 

За разлика от марксизма-ленинизма, който има силно урбанистично-индустриална насоченост, маоизмът разчита най-вече на подкрепа от страна на селяните. Това доближава Китай повече до изостаналите, предимно аграрни по профила на своето стопанство, бивши колонии на Стария свят. За пръв път солидарността на Китай към страните от „Третия свят” проличава на конференцията в Бандунг, Индонезия (1955), на която присъстват 25 държави от Азия и Африка, повечето от които новоосвободени колонии. На конференцията са поставени основите на Движението на необвързаните държави.

 

През този период Китай поддържа и редица антиколониални движения, повече морално, отколкото материално. По този начин страната изгражда образа си на основна сила, бореща се срещу западния империализъм.

През 70-те години настъпва обрат в китайската външна политика, която става все по-прагматична и по-малко идеологизирана. Причините трябва да се търсят както в края на „културната революция” на Мао, така и във влошаването на отношенията между Китай и СССР. С настъпването на сино-съветския разрив Китай започва да гледа на СССР като на враг наравно със САЩ, а в някои отношения - и по-голям. Основна задача на китайската стратегия през този период е да държи ресурсите на СССР заети на други места – в Третия свят, като по този начин изтощава основния си противник. Китай е склонен дори да прави компромиси с идеологията и подкрепя некомунистически движения срещу комунистически, подкрепяни от СССР. Пример в това отношение е Ангола.

 

През 1981 г в Китай на власт идва Дън Сяопин, под чието управление идеологията все повече отстъпва място на прагматичния държавен интерес. През 80-те и 90-те години Китай няма големи интереси в Африка и намесата му там значително намалява. Тя се възражда едва в началото на новото хилядолетие, когато икономическият гигант се обръща отново към „черния континент”.

 

Китай и Африка днес

След края на Студената война, Русия губи статуса си на свръхсила и не разполага с ресурсите за намеса в Третия свят, а САЩ, твърде заети в подсигуряване на интересите си навсякъде другаде по света, до голяма степен пренебрегват Африка. Нещо повече – Китай, за разлика от традиционните империалистически сили, каквито са европейските държави, САЩ и Русия, има репутацията на държава, също така угнетена от западния империализъм и по тази причина – достоен водач на Третия свят в борбата му срещу бившите потисници. Всичко това отваря вратите на въздигащия се Азиатски гигант за все по-активна намеса на „черния континент”, която намира израз в няколко посоки.

 

Политически интереси – дипломатическа подкрепа за Тайван и в международните институции

Основна задача на КНР е да подсигури подкрепа в международните институции и най-вече в Съвета на ООН по правата на човека. Интересът на Пекин към тази институция се повишава след 1996 г., когато в съществувалата тогава Комисия по правата на човека едва не се приема резолюция за санкции срещу Китай във връзка с неспазване на човешките права в страната. След този момент Пекин все по-активно търси поддръжници в Съвета по правата на човека. Китай подкрепя членството на редица африкански държави в международните институции, а те от своя страна оказват подкрепа на Китай. КНР се ползва с безрезервната подкрепа на държави като Судан, Зимбабве и Еритрея, които са печално известни с ниския индекс на спазване на човешките права.

Друг проблем, за който Китай търси подкрепа, е конфликтът с Тайван. Исторически Република Китай (РК) поддържа дипломатически връзки с повечето страни на континента, докато КНР твърде дълго не получава официално признание. Едва през 1971 г. КНР с подкрепата на много от страните от Третия свят, както и на социалистическия лагер, замества РК в Съвета за сигурност на ООН, с което Тайван изпада в неблагоприятно външнополитическо положение. След тази дата редица страни както в Африка, така и извън нея, прекъсват контактите си с Тайван и установяват такива с Пекин. Политиката за „един Китай” изисква страните да преустановят връзките си с Тайпе, за да установят такива с Пекин.

 

С цел да намерят подкрепа в Третия свят и КНР, и РК провеждат т.нар. „доларова дипломация” – влагат огромни средства в различни държави, стараейки се по този начин да „купят” дипломатическа подкрепа. Малкият Тайван обаче не е способен да се състезава с втората икономика в света и постоянно губи позиции в региона. Много държави виждат в признаването на КНР като официален представител на Китай задължително условие за това да поддържат добри условия с континента, което не им коства нищо, но може да има големи дивиденти. По тази причина и много африкански нации поемат инициативата – през 2005 г. Етиопия с решение на Парламента подкрепя анти-сецесионисткия закон на Пекин. Тайпе постига известен успех, като успява да привлече Сенегал, отдавнашен съюзник на Пекин, но подкрепата на Дакар се задържа за твърде кратко. През 2005 г. Сенегал се връща в лагера на КНР. През 1996 г. Нигер къса с Тайпе, а 10 години по-късно същото прави и Чад, след като Пекин се съгласява да не подкрепя бунтовниците в страната. Най-големият удар по Тайван обаче идва през 1998 г., когато най-развитата държава на континента – Южна Африка, разменя посланици с Пекин. Днес единствените държави в Африка, поддържащи връзки с Тайван са Буркина Фасо и Сао Томе и Принсипи.

 

Икономически интереси – ресурси и пазари

Другата основна причина, поради която Китай засилва активността си в Третия свят, са ресурсите и най-вече петрола. Докато в началото на 90-те години Китай е основно износител на петрол, днес той внася повече от половината потребяван нефт в страната. Нефтът се внася както от Близкия изток, така и от Африка като най-големи износители са Саудитска Арабия, Ангола, Иран, Судан, Кувейт, Нигерия и др. Важно е да се отблежи, че Китай все повече се обръща към Африка в търсенето си на петрол, като по този начин намалява зависимостта си от Близкия изток, наблюдавала се в предишни периоди. Понастоящем Китай е вторият най-голям вносител на африкански петрол след САЩ.

 

Що се отнася до самите африкански държави, те стават все по-зависими от Китай, тъй като все по-голям процентен дял от външната им търговия се обвързва с Китай. Така например нефтът, който изнася Судан за Китай е само 6 % от вноса на Китай, но повече от 50% от износа на Судан. Суданският петрол е изключително търсен в Китай, тъй като е беден на сяра и е по-подходящ за китайските рафинерии. По данни от 2005 г. Китай внася по 200 000 барела судански петрол на ден.

Китай внася също така други полезни изкопаеми, стомана, памук и др. Памукът е ключова суровина за китайската текстилна промишленост, най-голямата в света днес. КНР е и най-голям потребител на мед в световен мащаб, като внася метала най-вече от ДР Конго и Замбия. Зимбабве също привлича големи китайски инвестиции, тъй като е на второ място в света по залежи на платина, а също така е богата на злато, сребро, мед и уран. През 2006 г. Китай дава заем от 12 млн $ на Зимбабве за разработване на ураниевите залежи на страната.

 

Не на последно място, Китай е основен вносител на дървесина и слонова кост от Африка. След наводнения в коритото на Яндзъ през 1998 г. китайското правителство силно ограничава изсичането на местните гори, в резултат на което Китай внася дървесина от чужбина.

Освен суровини от Третия свят, Китай търси и пазари за своята продукция. Евтините китайски стоки заливат Африка и за периода 2000-2005 г. търговията между тях нараства от 10,6 млрд $ на 40 млрд $, а днес е дори още по-голяма. На много пазари Китай се е превърнал в практически монополист – в Еритрея 93% от вноса идва от Китай. В немалко случаи нарастващата икономическа зависимост и ниското качество на внасяните китайски стоки предизвикват недоволството на местното население, но като цяло тенденциите сочат несъмнено засилване на икономическата зависимост на Африка от Китай. Китай подписва множество споразумения за свободна търговия с редица африкански държави, с което все по-сигурно се налага на техните пазари.

 

Важно е да се отбележат и трудовите миграции на китайци към Африка. Те са свързани с грандиозните публични проекти, финансирани от Пекин. За разлика от Запада, който просто дава помощи на Третия свят, като по този начин внушава на Африканските лидери и народи, че стоят по-долу от тях и са зависими от помощите на Първия свят, Китай говори за „сътрудничество на равни начала”, което в по-голяма степен пасва на нагласите на местните лидери. В последните десетилетия се забелязва нарасналата „мека сила” на Китай, който ежегодно отпуска стипендии за обучение на африкански студенти в Китайските университети. Освен това постоянно биват откривани нови институти „Конфуций”, в които се преподава китайски език и се пропагандира китайската култура.

 

Без съмнение, в идните години контактите между Китай и Африка ще се засилват. Обединени в омразата си към Запада, е твърде вероятно един ден страните от Третия свят да диктуват световната икономика. Дали това ще стане и кога – единствено бъдещето ще покаже.

Публикувано на 14 Октомври 2014 в 13:18 часа от
Иван Пернев


Ключови думи:Китай, Африка отношения, контакти, икономическо сътрудничество

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас