Oтношението на властите в Мианмар към етническата група „Рохинджа”

От 2011 г. насам Мианмар (Бирма) са въведени известни елементи на демократизация, като официално е разпусната военната хунта, която е управлявала до този момент, премахната е и правителствена институция, която е отговаряла за цензурирането на всички журналистически материали. Въпреки това ситуацията остава тежка, а няколко области в страната са обхванати от въоръжени конфликти между местни бунтовници и правителствени сили.

В страната съвместно съжителстват много религии и народности. Към момента правителството официално признава 135 етнически групи. Има обаче и група, която не е призната - това е етническата група „рохинджа” в Западен Мианмар.

Народът „рохинджа” населява земите на щата Рахин (западната част на днешен Мианмар, на границите с Бангладеш и Индия) от векове. Първоначално тези земи са били част от мюсюлманското кралство Аракан, което на няколко пъти е нападано от Бирманската Империя и е окончателно превзето в края на XVIII век. По-късно-през 19 и първата половина на 20 век, Бирма е под властта на Британската Империя и много работници от Индия и Бангладеш се заселват със семействата си на бирманска територия. Част от тях се смесват с народа рохинджа и се претопяват в него, като днес са неразличими от останалите представители на този етнос).

Рохинджите са обект на насилие и преследвания през голяма част от историята на Бирма. Дори и в мирни времена, на тази народност се отказва правото да гласува, правото на гражданство и съответно на правителствена закрила (лишаването от гражданство на рохинджите е узаконено от правителството през 1982 г.).

Има няколко причини за това поведение на правителството спрямо рохинджите. Първата е разликата в религията. Докато мнозинството от бирманците (85-90%) изповядват разновидности на будизма, повечето представители на народа „рохинджа” са мюсюлмани. Това е предпоставка за възникване на напрежение, тъй като всяка от двете групи гледа на вярванията и разбиранията на другата с подозрение и недоверие.

Втората причина за конфликтите е от исторически характер. За мнозинството от хората в Мианмар народът на „рохинджите” е свързан с народите в съседен Бангладеш и Индия, тъй като част от неговите представители идват в страната именно от тези земи. Поради тази причина рохинджите са смятани за част от колониалното наследство на страната, което логично води до създаване на негативни стереотипи за тях.

Трета причина за възникването на насилия и преследвания срещу това малцинство е цялостната политическа и икономическа ситуация в Мианмар. Голяма част от съвременната история на страната преминава под управлението на военна диктатура, която сериозно ограничава свободите на гражданите. Мианмар е също и страна, която не е добре развита икономически (според изследване на ООН от 2015 г., страната е от последните 10 в Азия по Индекс на човешкото развитие). Управляващите в страната насочват гнева и недоволството на обществото към определена малцинствена група, с което отклоняват вниманието от потенциално много по-съществени публични проблеми.

Четвърта причина е поведението на самите рохинджи, по-точно на определени групи сред тях. В годините след независимостта на Мианмар са създадени и се развиват няколко паравоенни организации, които си поставят за цел отделяне от страната на Аракан (днешният щат Рахин) и скъсване на всякакви връзки с правителството в столицата Янгон. Често тези формации са с краен националистически и/или ислямистки характер. Докато подобни организации вярват, че се борят за свободата и просперитета на своите хора, за мнозинството от гражданите те са нарушители на мира и терористи, а самият народ на рохинджите постепенно започва да се свърза единствено с техните прояви.

Настоящият конфликт в Западен Мианмар е част от дълга поредица подобни конфликти, които започват още докато страната е част от Британската империя. Напрежението в района ескалира през октомври 2016 година, когато са регистрирани няколко нападения над военнослужещи на Мианмар по границата с Бангладеш. Отговорността за атаките първоначално е приписана на Организацията за солидарност на рохинджите (паравоенна формация, която е била активна през 80-те и 90-те години на XX век), а по-късно е преминала към невъоръжена политическа дейност. Оказва се обаче, че нападенията са извършени от организацията „Хараках ал Якин” ("Движение на вярата"), която по-късно променя името си на Араканска армия на спасението. Официална цел на групата е подкрепата и защитата на рохинджите в Мианмар. Правителството обаче обвинява членовете на формацията, че се опитват да наложат ислямистки начин на живот в западните части на страната, както и в тесни връзки с ислямисти от Пакистан и Саудитска Арабия.

Атаката на Араканската Армия на спасението в щата Рахин няма особен успех. Бунтовниците не успяват трайно да превземат нито едно важно селище в района, нито да нанесат значителни поражения на военните и полицейски сили на Мианмар. Оказва се, че бойците на  Армията на спасението са зле въоръжени и подготвени (репортажи на местни журналисти и сведения на военните и полицията показват, че често те разполагат единствено с ножове и други хладни оръжия, направени от подръчни материали) и не могат да устоят за дълго на правителствения натиск.

Утежняването на обстановката в щата Рахин до голяма степен се дължи на контрадействията на правителствените сили срещу Армията на спасението. Въоръжените сили на Мианмар успяха да проведат няколко успешни операции срещу бунтовниците от октомври 2016 г. до сега, но действията им се разпростират и върху цивилното население в района. Села, в които мнозинството от жителите са рохинджи, са подложени на масови разпити и арести, които понякога включват физическо насилие и дори екзекуции без присъда над хора, за които се предполага, че са помощници или симпатизанти на Армията на спасението. Известно е, че сред арестуваните има възрастни хора и малолетни деца. Съществуват и сигнали на представители на медиите за палежи на мюсюлмански села от страна на местното будистко население, като тези действия са били толерирани от силите на реда. Сътрудничеството между въоръжените сили на Мианмар и цивилното немюсюлманско население в Рахин е поощрено и от правителството. В момента действа правителствена програма за създаване на специални полицейски патрули в размирните райони, за които да бъдат обучени представители на местното будистко население.

Властите на Мианмар наричат акциите срещу рохинджите "операции по прочистване" и заявяват, че те са оправдани с цел осигуряване на безопасността на гражданите и предотвратяване на терористичната заплаха в района.

През лятото на 2017 година правителството състави комисия, която да разследва сигналите за извършени военни престъпления и превишаване на правомощията от страна на въоръжените сили на Мианмар. Заключението на комисията е, че повечето такива сигнали са силно преувеличени и дори измислени. Единичните случаи на действително насилие са определени като резултат на неподчинение от страна на редови войници, а не на осъществяване на планирана кампания от страна на правителството.

Преди седмица властите в Бирма се съгласиха да приемат обратно по 1500 мигранти от етноса рохинджа всяка седмица. В момента в Бангладеш се намират около 650 000 души, потърсили убежище след началото на конфликта. Според правителството в Бангладеш, което първоначално настояваше за връщане на 15 000 души седмично със сключената договорка едва 150 000 бежанци от Мианмар ще бъдат върнати обратно в страната за период от две години. Споразумението за връщане на бежанците беше сключено през ноември 2017 г., но детайлите по него бяха обсъдени (15.01.2018 г.) в столицата на Мианмар Найпидау. Действието на споразумението се очакваше да бъде приложено към 23.01, но поради съмнения относно готовността на управляващите в Мианмар беше отложено. В страната е изграден лагер (Hla Po Khaung) на площ 50 декара, който има капацитет да настани 30 000 души в 625 сгради. Международната общност поставя под въпрос обаче възможностите на страната за настаняване и интеграция на завръщащите се бежанци. Има голяма вероятност изградените лагери за бежанците да бъдат превърнати в гета и места, в които представителите на етноса рахинджа да се радикализират.

Независимо каква е действителната отговорност на правителството и бунтовниците за насилието над цивилни в щата Рахин, хуманитарните последствия от конфликта са огромни. В най-голяма степен те засягат мюсюлманското малцинство на рохинджите. Според различни изчисления между 2000 и 6700 цивилни са били убити от началото на конфликта през 2016 г., а за същия период загиналите от страна на военнослужещи и бунтовници са около 520 души. Над 20 000 души са откъснати от домовете си и в момента живеят в други части на Мианмар - част от тях са били евакуирани от правителствени сили, а други са били прогонени от действия на бунтовниците. Голяма част от рохинджите търсят убежище в съседен Бангладеш, където са настанени в бежански лагери. Към края на 2017 година в Бангладеш живеят над 900 000 представители на тази народност (по-голямата част от тях избягали след началото на настоящия конфликт или останали като бежанци след конфликт между будистката и мюсюлманската общност в Рахин от 2012 година). Рохинджите, които и към момента продължават да живеят в Мианмар, са едва около 400 000 души.

Насилието в щата Рахин засяга и голяма част от индуистките семейства в района - около 3000 от общо 8000 души индуистко население е напуснало Мианмар и, също като рохинджите, е потърсило закрила в Бангладеш.

Международният отзвук на кризата в Мианмар е силен и разнопосочен. По-голямата част от страните от Западна Европа, както и правителствата на САЩ, Канада и Австралия, се възпротивиха на правителственото насилие срещу рохинджите и призоваха управляващите на азиатската страна да преустановят военните операции. Правителството на САЩ отпусна 32 милиона долара за хуманитарна помощ на засегнатите от бежанската криза. Активна позиция зае Великобритания, която има сериозен интерес в региона като бивша колониална сила и настоящ политически и икономически партньор на страните от Южна Азия. В края на декември 2017 г. британските власти изпратиха екип от медици, които да помогнат за превенцията и лечението на епидемии в бежанските лагери на рохинджите в Бангладеш.

Особено силна е реакцията на страни, които са с предимно мюсюлманско население. Основна част от тежестта на бежанската вълна пое именно Бангладеш. Освен общата религия и сходен етнически произход, страната е предпочитана дестинация за бежанците и поради чисто географската си близост до Мианмар. Рохинджите, които преминават границата, намират спокойствие от военния конфликт и правителствените преследвания, но са изложени на множество други рискове - болести, глад и лоши възможности за реализация. Макар да показва стабилни темпове на икономически растеж, Бангладеш остава страна със сравнително нисък стандарт на живот и интеграцията на близо милион души би била сериозно предизвикателство. Затова правителството на премиера Шейх Хасина се надява да постигне споразумение за постепенното връщане на рохинджите в Мианмар.

Други мюсюлмански страни също дават активен и адекватен отговор на кризата. Властите в Малайзия и Пакистан заявиха готовност да предоставят убежище на бежанците рохинджи. Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства също отвариха границите си за представителите на този етнос. В тези страни съществуват и вече уседнали представители на рохинджите, които са избягали при предишни гонения срещу тях. Някои арабски страни допринесоха за облекчаване на последиците от конфликта, като изпратиха материална помощ до засегнатите. Турция изпрати 1000 тона хуманитарна помощ - дрехи, храна и лекарства.

От друга страна, правителствата на Китай и Русия заклеймиха действията на бунтовническите групировки в щата Рахин и ги обявиха за първопричина за началото на конфликта и последвалото насилие над цивилни. Важни в случая са икономическите и политическите връзки, които съществуват между трите страни още от времето на военните хунти в Мианмар. Китай и Мианмар имат добри търговски отношения, които отчасти се основават и на изследването и развитието на нефтени и газови находища в щата Рахин. Позициите на Русия и Китай като постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН могат да се окажат важни в случай на ескалация на конфликта, тъй като двете държави могат да предотвратят евентуални санкции срещу Мианмар (през 2007 година, когато въоръжените сили на Мианмар отново са обвинени в насилие към цивилни представители на рохинджите двете страни блокираха налагането на санкции).

Забележителен беше отговорът на бежанската криза от страна на държави като Саудитска Арабия ОАЕ и Турция. Тези страни се намират далеч от конфликтната зона и е малко вероятно да бъдат пряко засегнати от бежанската вълна. Въпреки това те дават своята подкрепа на рохинджите, с което показват и намерението си да защитят всички представители на мюсюлманската общност, независимо къде са те.

Последствията от гражданската война в Мианмар доведоха до загуба на голям брой цивилни животи и забавиха значително развитие на региона и страната.

Нежеланието на държавната власт да приобщи малцинствената група на рохинджите към останалата част от нацията показва, че конфликтът в страната ще продължава да се развива и в перспектива.

От друга страна малцинства ще продължават активно да търсят подкрепа от чужди (съседни или не) страни, с които се чувстват по-близки цивилизационно.

Публикувано на 5 Февруари 2018 в 15:26 часа от
Калоян Иванов


Ключови думи:Мианмар, Бирма, власти, рохинджа, етноси, малцинства, конфликти

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас