Турция и българската външна политика

Българо-турските отношения винаги са били драматични и разколебани, силно зависими от актуалните геополитически събития. През последните години това, което диктува посоката на политическите взаимоотношения между двете съседни държави, е един проблем с глобално значение, а именно – бежанският въпрос.
Това е дамоклевият меч, надвиснал над България, заплашващ всеки момент да разруши относителната стабилност в националната ни сигурност. Страхът от острието е двигателят в българската политика спрямо Турция и особено спрямо нарочените от Ердоган за „метежници“ турски граждани, обвинени, с или без доказателства, в участие в неуспешния опит за преврат от средата на годината.

Но нека проследим събитията от тяхното начало. Всичко започва преди година с
мистерията „Буюк“
Турският бизнесмен Абдула Буюк пристига в България през септември 2015 година, далеч преди опита за преврат от 15 юли 2016-та. При първото искане от страна на Турция Буюк да им бъде предаден, Софийски градски съд се обявява срещу екстрадицията му. Съдебната институция се позовава на факта, че в Турция той е преследван по политически причини и няма гаранция, че ако бъде върнат в страната си, ще получи право на честен съдебен процес. Заключение, отговарящо във всеки смисъл на конституционните закони.
Причина за искането му от Турция е твърдението за принадлежност към организацията на Фетхуллах Гюлен, която режимът на Ердоган обявява за терористична. Буюк, който е собственик на софтуерна компания, никога не е отричал привързаността си към идеите на Гюлен, когото Ердоган обвинява за неуспешния опит за преврат от 15 юли.
Буюк кандидатства за политическо убежище у нас през февруари 2016. До средата на годината такова не му е разрешено. След неуспешния опит за преврат от 15 юли обаче, по молба на Турция, делото за екстрадицията му отново е разгледано. Тогава, позовавайки се на получени „нови, тревожни факти и обстоятелства около Абдула Буюк от „Интерпол“, по думите на заместник-главния секретар на МВР Георги Арабаджиев, цитиран от сайта TheNewArab, България решава да го изпрати обратно в Турция, като отказва молбата му за политическо убежище. Решението е взето на 9 август 2016 г. и е изпълнено на следващия ден. Както пише Balkan Insight, основанието на МВР за екстрадицията на Буюк е „липса на легални документи за престоя му в България“. Интересно, как почти една година е необходима на властите, за да установят, че документите на „неудобния“ на Турция гражданин не са легални.
Голям брой правозащитни организации, в това число и Европейският съд за правата на човека, осъждат остро предаването на Буюк на турските власти. България е обвинена в нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека. Самият Бойко Борисов призна в телевизионно интервю, че това действие от страна на българската държава е било „на ръба на закона“. Той твърди, че екстрадицията е била необходима поради заплаха от огромна бежанска вълна, идваща от Турция. И ето, че именно това е силният коз, с който Турция държи България в ръцете си – милионите бежанци, спирани на турска територия, чакащи разрешение, за да се втурнат към България в търсене на път към един обикновен и по-добър живот. По ирония, на запад от България.

Във въпросното интервю Борисов заяви още, че е много важно България да поддържа добри отношения с Турция. Вероятно по същата причина малко след този случай в някои медии се появи кратко съобщение за още двама турски граждани, искани от режима на Ердоган и предадени от България на Турция. Този път става въпрос за предполагаеми членове на кюрдската сепаратистка организация ПКК. Случаят обаче не получи необходимото медийно и съответно обществено внимание.
Седем други мистерии, седем други човешки съдби
През октомври още седем турски граждани са предадени на Турция, отново заради обвинения от страна на южната ни съседка, че въпросните лица принадлежат към организацията на враг номер 1 на Реджеп Тайип Ердоган – Фетхуллах Гюлен. Те са били заловени в опит да преминат българо-румънската граница на 14 октомври 2016 г. Според заместник-директора на Българската гранична полиция Светослав Манолов, цитиран от Balkan Insight, те са имали намерение да заминат за Западна Европа, където да работят, и не са отправили молба за политическо убежище по време на 24-часовото си задържане в Русе.
Впоследствие, обвинение е повдигнато само на шофьора на камиона, в който са били заловени турските граждани. Последните са върнати на Турция още на следващия ден. Два дни по-късно мъж, представящ се за син на един от задържаните, излиза с анонимно публично изявление, в което посочва, че България не е спазила законовите изисквания по екстрадицията. Самият Манолов признава, че на задържаните е бил осигурен преводач, но не дава информация за адвокат, който по закон трябва да им бъде предоставен, нито пък за присъствието на омбудсман, на негови представители или на представители на неправителствени организации по време на екстрадирането на турските гражданите, което също е законово изискване, посочва още Balkan Insight.
Имената на жертвите в поредния българо-турски замисъл са публично известни. Това са Юнус Д, Абдулакадир Ч., Югур С., Юнус Хаири И., Фехти А., Сонер Йо., Йомер Йо. Първите трима са вече уволнени турски комисари, четвъртият е доцент-доктор и преподавател. Следва журналист от закрития вестник „Заман“, отново преподавател и собственик на магазин. Без съмнение можем да постановим, че това е част от така наречената „турска интелигенция“. Способни хора, доказали уменията си в своето поприще, искани в затвора от един президент, който с всеки изминал ден се превръща във все по-свиреп диктатор, управляващ иначе светска република.
Ако България беше последвала примера на Гърция и беше отказала да върне тези общо десетима способни мъже на Турция, сега щеше да разполага с малък, но значим арсенал от една интелигенция, която е преследвана от цял един режим. Въпросните „гюленисти“ не само биха допринесли за икономическото благо на България, но и щяха да се превърнат в оръжие срещу един неприятел, на когото в момента сме обречени да раболепничим.
Гюленистката опасност – реалност или заблуда?
Фетхуллах Гюлен никога не е криел същността на създаденото от самия него движение „Гюлен“. Той притежава свой официален уебсйт - https://www.fgulen.com/en/, в който има подробна информация за лицето Гюлен, за неговото движение, за живота и политическата му дейност. Справка по темата показва, че местоположението на сайта, който е определен като сайт с високо ниво на доверие и сигурност, е САЩ, където се намира в момента самият Гюлен, но държавата собственик е скрита. Това затруднява и установяването на самоличността на собственика на сайта, в който виждаме основно статии срещу Ердоган и такива в подкрепа на Гюлен.
Тук няма да се спираме на анализ на дейността на Гюлен. Достатъчно е да уточним, че бившите съюзници, в лицето на Ердоган и Гюлен, сега са политически врагове. Позициите им се разминават в редица направления – образование, религия, управление и така нататък. Това, което е важно в случая, е, че враждата между две силни фигури се използва като мотив за задържането на други, като причина за саморазправа и абсолютни политически своеволия, дори на международно ниво. Стига се дотам, че Турция иска от Съединените американски щати да екстрадират Фетхуллах Гюлен. Разбира се, Америка не се вслушва в това „изискване“. Още един пример, от който можем да научим нещо.

Безсрамно потъпкване на задължителни конституционни права
Чл.27. (1) Чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля освен при условията и по реда, определени със закон.
(2) Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи.
Чл. 38. Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения, нито да бъде задължаван или принуждаван да дава сведения за свои или чужди убеждения.
Тези два члена от иначе използваната за всякакви спорни случаи Конституция са показателни по въпроса имала ли е право България да върне турските граждани в страна им. В най-важната и категорична законова книга с абсолютно задължителен характер се казва още, че президентът на Републиката е този, който предоставя убежище. Изглежда вината тук трябва да бъде търсена основно у най-висшата политическа фигура в България в онзи момент – Росен Плевнелиев. Та той може категорично да забрани екстрадицията и да се произнесе по случай, чийто изход зависи от самия него. Мнението му обаче остана не само нечуто, но и несподелено.
И ако Конституцията не е достатъчна, за да докажем, че България е действала не само на ръба на закона, а изцяло срещу този закон, то в доказателство ще приведем и едни други постановления от един друг закон – този за убежището и бежанците.
Според член осми, алинея първа „Статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея.“
Не е ли точно такъв случаят с върнатите на Турция „гюленисти“?!
И още: „(2) За предоставянето на статут по ал. 1 е без значение обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тези раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването. Достатъчно е органът или организацията, осъществяваща преследването, да смята, че чужденецът има такава принадлежност.“

Турция държи България в ръцете си и изобщо няма перспектива скоро да разхлаби силната си хватка. И докато бежанският проблем не бъде разрешен, докато милионите бежанци на турска територия не бъдат интегрирани, разселени в различни държави или не бъде взето някакво друго ефективно решение за бъдещето им, Турция ще продължи да държи този силен коз в ръка. И ще го използва не само срещу България, но и срещу целия Европейски съюз. Постигайки това, което иска, без особени трудности.

 

Публикувано на 16 Ноември 2016 в 17:03 часа от
Кристина Нешева


Ключови думи:Турция, България, външна политика, сътрудничество, зависимост,

2 Коментара
От Камелия публикуван на 23 Nov 2016 09:05 am
Наистина България е в доста неизгодна позиция.
Без да се опитвам да критикувам, бих искала да отбележа, че има една правописна грешка:раболепство, а не реболепство.
От Теодор Савов публикуван на 23 Nov 2016 02:50 pm
Благодарим ви за корекцията.
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас