Морските териториални спорове на Китай



Морските териториални спорове на Китай

Всяка дискусия за бъдещите десетилетия започва със страната, към която са насочени почти всички геополитически прогнози – Китай. Политическите дебати неизменно я определят като глобална сила и като сигурен кандидат за световно господство в близко бъдеще.

 

За последното поколение Китай се налага като водещ индустриален фактор. В качеството си на азиатска сила е силно зависим от вноса и от износа, за да развива икономиката и да разширява обема й. В настоящия геополитически момент, за транспортиране на своите стоки, Китай разчита на достъпа до Тихоокеанския басейн.

 

В последните години се засилва териториалният конфликт между Китай и Япония за спорните острови от архипелага Дяоюйдао (Сенкаку). Основна причина за японско-китайския спор относно архипелага е наличието на въглеводородни залежи. Пекин заявява, че до 2015 г. ще разположи бази за безпилотни разузнавателни апарати на източното континентално крайбрежие, които ще наблюдават акваторията на островите Дяойи и Хуанян в Южно-Китайско море. Същевременно официалната позиция на Токио е за формирането на авиационно подразделение и патрулни кораби за „защита на архипелага“. На мнозина е известно, че архипелагът Сенкаку е китайски още от древността, но малцина знаят, че японците са анексирали архипелага Рюкю, включващ остров Окинава. Според китайски исторически източници островите са в китайска сфера на влияние, което обезсмисля наложената от Япония „средна линия“. Друга причина за така съществуващият спор се явява политиката на САЩ. Вашингтон използва конфликта за изгодно напрежение в Тихоокеанския регион. Президентът Барак Обама променя акцентите в политическите действия спрямо Азиатско-Тихоокеанския район, т.е. Китай се смята за съперник №1. Американската администрация провъзгласява курс на „връщане в Азия“, т.е. курс към засилване на военнополитическо присъствие в района с цел създаване на широк антикитайски фронт. Прогнозира се в него да влязат Австралия, Индия, Филипините, Виетнам и Тайланд.

Под въздействието на Съединените щати Тайван също предявява претенции към Сенкаку. Използвайки ескалацията в района на архипелага, Тайван изявява своята независимост. До 2020 г. Китай следва да формулира ясна стратегия за обединяване с Тайван. Макар че от двете страни на Тайванския пролив цари мир, Тайпе едва ли ще се подчини на китайския ултиматум за мирно обединяване. Разрешаването на този проблем ще зависи от степента на намеса на САЩ и Япония. Двете страни са обвързани с договор за взаимна отбрана и са против всякакви действия срещу японската юрисдикция над островите. Възможно е тези държави да окажат военна помощ на Тайван, и войната от регионална да се превърне в тотална. Ако не се ангажират сериозно със случващото се, Китай ще установи контрол над Тайван. Трябва да се отбележи, че главното искане на Китай към Вашингтон е да не се намесва в спора.

 

В нова фаза навлязоха и споровете между Китай и Виетнам относно морските нефтени и газови залежи след нефтопроучването на виетнамския шелф на Южнокитайско море. Виетнамците дават лиценз на американската Exxon Mobil и руската Газпром, с което се интернационализира напрежението между Пекин и Ханой. Преодоляването на конфликта е възможно чрез съвместна експлоатация и разработване на проекти за нефтогазов добив в Тонкинския залив с участие на PetroVietnam и китайската CNOOC. Освен с Виетнам, Китай ще трябва да изясни отношенията си с държави, които претендират за запасите в този шелф – Малайзия, Бруней и Филипините.

Островите Спартли и Парасел също са предмет на териториални спорове. Висши дипломати на Китай и държавите от АСЕАН се договориха на 12.06.2012 г. за разработване на задължителен сбор от правила за определяне на държавна принадлежност на островите в този басейн. Всяка от тези страни може да се позове на Конвенцията на ООН за морско право от 1982 г., според която държавите проучват и разработват полезни изкопаеми на разстояние до 200 морски мили от брега. До 2028 г. страните, оспорващи китайския суверенитет над островите Спартли и Парасел, ще трябва да обсъдят с Пекин гарантирането на направените от тях инвестиции в района или да се откажат от териториалните си претенции. Още през 2009 г. Китай изпрати ноти до ООН, в които декларира своя суверенитет над Спартли и околните води. Същевременно Виетнам и Филипините твърдят, че имат права на експлоатация на енергийни ресурси, тъй като са в техни ексклузивни икономически зони. Напрежението е засилено най-вече от страна на Филипините, които претендират за спорна територия в групата Спартли. През юни 2012 г. Народното събрание на Виетнам обяви суверенитет над Спартли и Парасел. Реагирайки, китайското ръководство установи Санша, административен център, обслужващ спорните островни групи. Макар Виетнам да е силна държава в региона, Китай по-скоро ще успее да си върне всички острови. Държавите в района, притеснени от китайската мощ, вероятно ще преговарят в Пекин и ще декларират добрите си чувства към него. Така Китай ще заеме позиция в Тихия океан в зоната на т.нар. „първа островна верига“.

 

В отношенията на Китай с Индия са налице както елементи на регионално сътрудничество, така и на съперничество. В дипломатически отношения Индия препотвърди принадлежност на Тибет към Китай, а Пекин призна, че присъединеният към Индия през 1974 г. Сиким е част от територията й. Китай не признава „линията МакМахон“, а определя района като Южен Тибет, и го смята за свой. Непоколибимата подкрепа на Китай за Исламабад притеснява Индия, която се интересува от пристанището Гуадар. Китайците строят ВЕЦ на р. Брахмапутра, която ще промени дебита на реката. Индия и Китай си съперничат в голяма степен в Индийския океан. Страхът на Ню Делхи се дължи на възхода на китайската стратегия „Перлена огърлица“, изразяваща се в построяване на пристанище до Ормузкия проток и разполагане на ракетни установки в Тибетското плато. Добра стратегия за Китай е да тласне провинциите Ассам и Сиким към независимост, за да стимулира разпадането на Индия в следващите 20 години. Друга възможна стратегия включва износа на най-модерно въоръжение за Пакистан, който да успее да завоюва Южен Кашмир. От своя страна Пекин е убеден, че Индия е в състояние да блокира достъпа му до Китайско море чрез преграда като Андаманския архипелаг. Притесненията на двете страни нарастват, тъй като доставките им на горива от Близкия изток минават през Индийския океан.

 

Най-краткият морски път между Персийския залив и Китай е крайбрежието на Мианмар, осигуряващо морски достъп чрез Малакския пролив. Над 80% от целия нефтен внос на Китай се доставя с танкери през Малакския пролив. Онзи, които контролира водните пътища в тази стратегическа точка – района Мианмар до Банда-Ачех в Индонезия, ще контролира и енергоснабдяването на Китай. Затова Пекин отделя милиарди долари за военна помощ на Мианмар.

 

През следващите 50 години Поднебесната империя ще се наложи да води както регионални, така и по-мащабни войни, за да върне териториите си. Национализмът постепенно ще измества комунистическите идеи, превръщайки се в държавна идеология на Китай. Диференциран ще бъде китайския подход към едни или други държави. Не може да се изключи ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и някой членки на АСЕАН във връзка с териториални спорове в Южно-Китайско море. Пекин ще се сблъска с предизвикателства, свързани с „Тайванския въпрос“ и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти. Китай обаче разполага с достатъчно богат инструментариум, за да осъществи експанзията си по съвсем мирен начин. Колкото е по-висока цената на нефта, толкова  по-голяма е вероятността за конфронтация по повод на морските маршрути в Тихоокеанския басейн. Регионът е с крещящ дисбаланс на силите. Този факт превръща района в сериозен сеизмичен разлом в сферата на геополитиката.

 

Публикувано на 28 Юли 2014 в 15:36 часа от
Христо Менков


Ключови думи:Китай, морски спорове, Япония, Виетнам, Индия

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас