Кризата в Сирия: Сравнение между руския и европейския подход

На 30 септември 2015 година, съгласно договора за приятелство и сътрудничество, сключен на 8 октомври 1980 г. между СССР и Сирия, правителството на Башар Асад се обръща с официална молба към Русия за оказването на военна помощ в продължаващия 4-та година конфликт на територията на страната. Сложната геополитическа обстановка в региона, в който се преплитат интересите на регионалните сили Турция, Израел и Иран, както и на САЩ и ЕС, превръща всяка пряка руска военна намеса без сериозна подготовка в минно поле с голям брой неизвестни. Поради тази причина, Русия се решава на тази стъпка едва след посещение на генерал-майор от иранската републиканска гвардия Касим Сюлеймани в Москва.

Една от причините за руската инвазия се крие във факта, че през септември 2015 г. Асад контролира по-малко от една четвърт от сирийската територия, заплашено е самото съществуване на режима му. Основна последица от този факт е липсата на достатъчно резервисти, които да попълнят постоянния недостиг на хора в правителствената армия. Липсата на човешки потенциал в страната, води до рекрутирането на чужди наемници и търсенето на съюзници – Хизбула в Ливан, шиитските милиции в Ирак, както и ирански „доброволци“. Нещо повече Иран е основният организатор и на прехвърлянето на шиитски групи от Афганистан и Пакистан, които да се включат на страната на правителствените сили. Де факто цялата чужда военна „наземна“ подкрепа за режима е не само изградена от ирански съюзници в региона, но и финансирана от персите. Към тези организирани групи, предизвикани от бруталността на Ислямска държава, могат да се добавят арменските милиции в Алепо и Кесаб, както и друзите от южните райони, граничещи с Израел и Ливан. Въпреки, че не играят сериозна роля в гражданската война, тези малки, но организирани милиции могат да извършват определени военни задачи и да поддържат стабилност в районите си.

В периода след разпада на СССР, от стратегически противници Русия и Турция еволюират в предпазливи партньори, но въпреки това двете страни не успяват да погледнат на сирийската криза през една и съща призма. За Москва, основните заплахи са засилването на радикалните джихадистки групи и разпадането на централното управление на Сирия. Те създават както рискове за сигурността на Русия, така - и за съседните й страни от постсъветското пространство. В същото време, Анкара, от една страна търси възможност за засилване на статута си на регионална сила в Близкия изток и от друга страна - да спре всички аспирации на кюрдите за самоопределение. През 2014 г., посочените по-горе разлики бяха допълнени с несъгласие относно статута на Крим. Въпреки, че Анкара не се присъедини към своите партньори от НАТО при налагането на санкции срещу Русия, тя не се въздържа от вземането на ясна позиция по въпроса. Засилването на властовите амбиции на Ердоган в Близкия Изток, както и засилващото се съперничество с Иран в Сирия и Ирак, водят до скритата му подкрепа за Ислямска държава и стремежа за изтласкване на сирийските кюрди и недопускане на създаването на автономни кюрдски територии. От тази гледна точка конфликтът с Русия на територията на Сирия беше малко или много предопределен.

Израел, един от ключовите и доминиращи играчи в региона попада в ситуация с две възможности, които могат да бъдат определени като лоша и по-лоша. От една страна режима на Асад, подкрепян от Иран и Хизбула, а от друга страна - радикални ислямски фундаменталисти. Русия успя да разсее израелските съмнения и притеснения за попадането на съвременни руски оръжия в ръцете на Хизбула, договорено при посещението на Нетаняху в Москва. По този начин Путин си осигури относителната неутралност на Израел.

Опитът на Запада и провалът на стратегията му спрямо Ислямска държава, показват неефективността на конвенционалните въздушни удари срещу децентрализираните партизански отряди на джихадистите. При операцията в Сирия, в динамичната и бързо променяща се обстановка, Путин се ръководи преди всичко от принципите на „Realpolitik“ и усилията му са насочени към взимането на бързи и ефективни решения, обвързани с реалните условия и възможности на терена. Основна характеристика на „Realpolitik“ е предположението, че ценностите и средствата са винаги второстепенни и лесно жертвани при преследването на определена цел. Освободен от всякакви предразсъдъци, за Путин бързо става ясно, че ако не иска да попадне в капана на втори Афганистан и да вкара руски сухопътни войски там, той не трябва да се осланя само на подкрепата на войските на Асад, които в онзи момент (септември 2015 г.) бяха силно деморализирани.

Бърз поглед на картата на Сирия и противостоящите сили показва, че всяка една интервенция в помощ на Асад би била обречена на провал, без подкрепата на Иран, основната регионална сила в района, контролираща „Хизбула“ и шиитските милиции, както и традиционен противник на САЩ и НАТО в района на Персийския залив. Друг основен противник на джихадистите се явяват кюрдите  (YPG и PYD) в североизточната част на страната. По този начин конструкцията на една конюктурна военна коалиция с потенциал да се справи с противниците на Асад малко или много се очертава предварително. Тук е важно да се отбележи, че Русия в своите действия не се оставя да бъде ограничавана от подкрепяната от НАТО „умерена опозиция“, а всички противници на сирийския режим са приемани като терористи.

Сирия де факто се превърна в боен полигон, а Русия получи възможност да демонстрира и тества най-новите си оръжия. Въпреки, че Путин отрича това да е фактор в решението на Москва за намеса в Сирия, руската армия изпробва своите боеприпаси не само от самолети, но също и с помощта на военни кораби и дори подводницата Ростов. Най-показната акция бяха прецизните удари с ракети от Каспийско море към цели на повече от 1500 км и дебюта на крилатите ракети „Калибър“, X-101 и други нови руски оръжия. Още преди изстрелването на X-101, информационната агенция RBК съобщи, че Русия харчи всекидневно най-малко 2,5 милиона долара за своята кампания. Това означава, че военната операция на Русия в Сирия струва поне 500 милиона долара към днешна дата.

Междувременно руската намеса стабилизира режима на Асад, който премина в настъпление, а Европа бе изправена пред безпрецедентна мигрантска вълна. Тази вълна беше породена от войната в Сирия, предизвикана до голяма степен от подкрепата, която редица европейски държави и в частност Франция и Великобритания оказаха на въоръжената опозиция. Изострянето на сирийската криза както свидетелства Марти Ахтисаари, бивш финландски премиер и високопоставен дипломат от ООН, е било предотвратимо, но липсата на воля и желание за дипломатическо решение, както и илюзорната вълна на успехите от т.нар. „Арабска пролет” доведе до най-тежкия конфликт през XXI век.

Ахтисаари проведе разговори с пратеници от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Според него по време на тези дискусии, руският посланик Виталий Чуркин, излага план от три точки, на първо място да не се въоръжава опозицията, на второ място започване на политически диалог между Асад и опозицията, както и предложение Асад да предаде властта в някакъв момент след започване на мирните преговори между режима и опозицията и нормализиране на ситуацията в Сирия.

В онзи момент САЩ, Великобритания и Франция са толкова убедени, че сирийският диктатор е на път да падне, че не обръщат внимание на предложението, четири години по-късно конфликтът се превръща в кървава баня с над 250 000 убити в гражданската война и милиони бежанци към Европа, Турция и Йордания, дестабилизиран Близък Изток и възход на Ислямска държава, Европа е пометана от имигрантска вълна и терористични атаки. Държавният секретар на САЩ Джон Кери, както и шефът на ЦРУ Джон Бренан са на посещение в Москва за преговори за съдбата на крехкото примирие, а ЕС отново е избутан в периферията на тези разговори.

Тази липса на стратегическа визия и дългосрочни работещи практически решения в конфликтните зони в Близкия Изток и Северна Африка е хронична черта на безсилието на европейския елит да се справи с външнополитическите предизвикателства, в непосредствена близост до границите на Европа, нещо повече, лидерите на ЕС не успяват да формулират ясно целите си, да не говорим за тяхното изпълнение. Кризата в Сирия е много близка по своя характер до кризата в Либия – светски диктатор, разчитащ на широк репресивен апарат, за да осигури властта си над едно крайно нехомогенно общество съставено от различни етноси и религии.

Визията на широкомащабната коалиция от европейски държави, подкрепени от САЩ в Либия се свеждаше до мотото – „Да свалим Кадафи и да започнем политическия процес на демократизация на страната“. Вълшебната сила на демокрацията, осигуряването на хартия на правата и свободите на хората, като лек за всяка болка, всяко общество и всеки проблем беше императивна догма в европейската стратегия. Това, което европейските дипломати пропуснаха и продължават да пропускат и в Сирия са реалностите на самия терен, за да функционира демокрация от европейски тип е необходимо наличието на критична маса от образовани и мислещи граждани, освободени от религиозни и етнически предразсъдъци и то за продължителен период от време, всяко общество се нуждае от фактора време, за да узрее за трансформацията към демократично управление, като пример за това е дори ЕС, изграждан в продължение на повече от 50 години и издигнал се от пепелта на Втората световна война.

От друга страна либийското и сирийското население е създадено от фрагментирани етноси, кланове и религиозни малцинства, в които връзките между самите кланове и племенни общности са много по-важни и принципно решаващи, отколкото всякакви отвлечени теоретични конструкции. При създаването и на Либия и на Сирия, не е взимано под внимание етническото или религиозното разпределение на населението, а границите са чертани в съответствие с интересите на великите сили. Това до голяма степен предразполага или фрагментирането на властта, в резултат на боричкането между различните кланове и етноси и постоянни политически кризи или издигането на диктаторски режими, типични за арабския свят със своите културни особености и доминиращата ислямска монотеистична религия.

Кризата в Сирия се превърна в перманентен конфликт в който няма победители, но има един голям губещ и това е ЕС. Патовата ситуация между подкрепяната от ЕС и САЩ опозиция и Асад, подкрепян от Русия и Иран, не може да бъде решена чрез военни средства, а междувременно Ислямска държава ще продължава да бъде важен дестабилизиращ фактор в региона. Това означава генериране на нови емигрантски вълни към Европа, която е най-потърпевша от ситуацията, с всички последствия които мигрантите носят за икономиката, сигурността, социалният мир и политическия баланс вътре в ЕС. Създаването на буферни зони за бежанци на Балканския полуостров не решава проблема, а го отлага и води до натрупване на напрежение, което на Балканите избива или по-скоро „избухва“ само по един добре познат начин с произтичащите от това последици, а Западните Балкани с Македония, Косово и Босна и Херцеговина и без това са нестабилен политически регион.

Лидерите на ЕС трябва да разберат, че единственият им печеливш ход е прекратяване на войната и постигане на примирие между опозицията и Асад, като дори в момента е под въпрос доколко ЕС и САЩ могат да контролират фракциите, които се ползват с тяхно благоволение. Многобройните групировки бързо сформиращи пластични и разпадащи се съюзи лесно могат да се снабдят на черния пазар с оръжие и от Саудитска Арабия и от Турция, което прави контрола им твърде труден. От друга страна единствените съюзници на Асад са Русия и Иран, които до голяма степен могат да влияят на политиката му и го правят предвидим противник, т.е. ключът за примирие в Сирия се намира в Москва и Техеран.

Публикувано на 10 Юни 2016 в 15:17 часа от
Стефан Тосев


Ключови думи:Сирия, Европейски съюз, Русия, криза, военни действия, мирни преговори

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас