Конфликът Израел-Палестина

            Зараждането на конфликта е още през 16-ти век, когато Палестинските земи падат под Османска власт за период от четири века и началото на Ционисткото движеие няколко века по-късно. След Първата световна война, тези територии, населявани от мюсюлмани, християни и евреи, са управлявани от мандати на Великобритания и Франция.

            По време на мандата на Великобритания през 1917  година, Британското правителство издава Декларацията Балфур, която подкрепя идеята за еврейско заселване на територията на Палестина. В продължение на целия мандат от 30 години, английската администрация работи за създаване на необходимите условия за по-лесното населяване и превземане на тези територии от евреите. Палестинците пък от своя страна виждат заплаха за сигурността си.

            За създаването на конфликт от тази величина влияние оказват съвкупност от множество фактори и причини. Причините могат да бъдат няколко вида, като всеки вид има конкретни характеристики. Структурните причини, създават условия за напрежение и зараждане на конфликт. В случая такива събития са създаването на Ционисткото движение през 1897 година, засилването на антисемитистките настроения в Европа по това време и заселническите вълни на евреи в Палестина. Тук се появява и религиозният фактор, тъй като тези територии се намират в непосредствена близост до Свещените земи и евреите и палстинските араби имат различни трактовки за историята на тези територии.

            Друг тип причини са причините „ускорители”, които спомагат за ескалиране на напрежението, създадено от структурните причини. Такова събитие е Декларацията Балфур. Особено интересни са събитията „спусъци”, защото водят до почти мигновена ответна реакция, която може да прерасне в криза или започване на военни действия. В разглеждания период събитието спусък е Резолюцията 181 на ООН.

            Конфликтът е актуален доста дълъг период от време и това дава предпоставки за поява и на нови причини, които биха могли да попречат или забавят неговото разрешаване. Такава новопоявила се причина е и нежеланието за постигане на мир. Спорът и до днес е неразрешен, заради постоянното присъствие на силови групировки в региона, където се създават благоприятни условия за развитие на тероризъм и постоянен поток на заселнически вълни. Други причини са свързани с нежеланието за постигане на компромис, прилагане на нови подходи за достигане до споразумения и отстъпки, и не на последно място неизпълнение от двете страни на решенията на ООН.

            Основните участници в конфликта са Израел и Палестина, но заедно с тях са замесени и други актьори от международната сцена, преследващи своите интереси в региона. Израел се бори за запазване на териториите от западния бряг и Йерусалим. Води политика на изселване и репресии спрямо арабското население, като получава подкрепата на САЩ. Политиката на Израел е критикувана от международната общност, също и заради предприетите военни действия.

            Палестинската автономия от своя страна има за цел да си върне окупираните от Израел земи, като си служи както с мирни, така и с военни средства за съпротива срещу тях. Разчита на подкрепата на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), Фатах (политическа партия, част от ООП) и Хамас (паравоенна организация, имаща основна цел унищожаването на Израел и създаването на Палестинска държава). Също така се надяват на подкрепа и от страна на арабските държави. В конфликта са замесени и много влиятелни личности, министър-председатели, политици, политически партии и т.н.

            Намесата на толкова играчи от международната сцена не е случайна. Територията, на която е разположен конфликтът има важно геополитическо значение, намира се в близост до Суецкият канал, между Средиземно и Червено море, и пътят към Индия. Също така не е за подценяване и фактът, че там се намират и най-големите резерви на петрол в света – около 80%.

            За периода от 1948 год., която се смята за същинското начало на конфликта, до 2010 год., когато е подписано примирие, на територията на Израел и Палестина се случват множество събития, с които се очертава динамиката на конфликта. Наблюдават се всички етапи през които преминава един конфликт.

            В самото начало конфликтът е латентен, т.е. неосъзнат. Тук ключова роля играе стремежът на Ционисткото движние за създаване на преобладаващо еврейска държава – Палестина, и последвалата Резолюция 181 на ООН. Тази резолюция урежда разделянето на Палестина и нейното управление на две държави. Регламентира се  създаването на палестинска държава, която има собствени граници и трябва да гарантира гражданските и политическите права на своите граждани. Забранено е отчуждаването на земя, която е собственост на граждани от арабски произход, но и до днес Израел нарушава много от тези разпоредби. През следващата година Израел обявява независимост, което е второ събитие „спусък”. През същата година палестински градове се обезлюдяват и на тяхно място се заселват израелски емигранти. Това се дължи и на желанието на Великите сили да си осигурят влияние в Близкия изток. През 1954 год. избухва Суецката криза, тя се води на два етапа: дипломатически преговори и военни атаки, това е повод израелските войски да навлязат в ивицата Газа. След кратко затишие, 13 години по-късно конфликтът прераства във война известна като арабо-израелска или Юнска. Тези военни действия са предпазна военна кампания на Израел, която цели да преустанови натиска на съседните държави и да запази еврейската държава. Следвоенният период е много рисков, тъй като е възможно повторно ескалиране на конфликта, както се случва през 1973 година. Заради проведените военни действия, Израел изпада в тежка икономическа криза. След още 9 години има още едно събитие „спусък” - обявяване на война на Ливан от страна на Израел, като това разбира се не е случайно. По време на обявяването на война, в Ливан се намира седалището на политически лидери и целта е да се противодейства на т.нар. „мирна офанзива на ООП.“ Не след дълго избухва поредната криза известна като Първа интифада – палестинци от западния бряг на ивицата Газа се надигат на безкръвно въстание, което е потушено от Израел.

Следващите събития са деескалация на конфликта. Първо е Мадридското споразумение от 1991 година, което е мирна конференция на която председателстват президентите Буш и Горбачов. Палестинският народ е представен от делегация, избрана от ООП. Целта на конференцията е започване на мирни преговори между Израел  и Палестина с участието на други арабски държави. Второто събитие е споразумението от Осло през 1993 година. Приета във Вашингтон, декларацията е за принципите на споразумението за временно самоуправление. Предвижда се петгодишен период на преход и избори в Палестина. Също така по време на конференцията се водят преговори за прилагане на Резолюция 242 от 1967 година на Съвета за сигурност.

През следващата година, като част от договора от Осло между Израел и ООП, се създава Палестинска автономия, на която се дава право на контрол върху гражданските проблеми и сигурността. Политическият статут на Палестинската автономия продължава да бъде обект на спорове и има различни тълкувания.

През 2000 година има нова ескалация на напрежението, известна още като Втора интифада или „Интифада ал-Акса”. Това е вълна на насилие между палестинските араби и израелтяните. Смятана е за националноосвободителна война срещу окупаторите, т.е. израелтяните, които от своя страна я приемат като терористична акция.

Последното събитие, довело до временно примирие е войната в Газа през 2008-2009 година. Военните действия се провеждат на територията на южен Израел и ивицата Газа. В нея участват Израел, Хамас, ООП и палестински ислямски джихад. След войната е сключено примирие.

Важна част от изследването на всеки конфликт е опитът да се предвидят възможните изходи за разрешаването му. Най-общо могат да се обособят три сценария: „най-лошият“ е да има нова ескалация на напрежението, криза и дори нов военен конфликт, което от своя страна ще доведе до нови жертви, и поредното принудително изселване на граждани. „Средният вариант“ е да се запази статуквото и текущите тенденции, но все още да съществува напрежение, което може да породи нова ескалация и нови въоръжени действия. „Най-добрият“ вариант е, чрез мирен процес да се достигне до компромис и взаимни отстъпки, за да се осигури стабилна основа за траен мир.

Сегашното положение със сключеното примирие не решава проблемите на хората, живеещи по тези земи. Всяко едно събитие в този регион би могло да доведе до нова ескалация, която да бъде поредното събитие „спусък” и да прерасне в криза или военен конфликт, което от своя страна да доведе до нови невинни жертви. Ефективно решение на ситуацията може да се постигне чрез обсъждане и конференции, да се направят компромиси от двете страни и да се състави план за осигуряване на траен мир, с който план да са съгласни и двете страни. Намесата на трети страни би могла да предизвика нова ескалация и съответно нов военен конфликт.

 

Публикувано на 2 Август 2017 в 15:55 часа от
Елизабет Никова


Ключови думи:Израел, Палестина, конфликт, териториални спорове, евреи, араби, мирен процес, Газа

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас