Историите на бат' Пеци:ловец (продължение)

Идеята да създам една съвременна лейди така ме обсеби, че машинално стиснах ръката на бащата.

Първото нещо което направих беше да я вкарам в банята, защото целият апартамент се усмърдя. Показах и туй онуй. Беше схватлива.

Заключих външната врата и излязох да купя нещо за ядене. Избрах най – хубавото препечено пиле, още топло и две порции млеко с ориз.

Докато ми опаковат поръчката изпих едно малко уиски. Трябваше да си подредя мислите.

Прибрах се бързо. Не исках да я оставям сама в къщи. Ослушах се. Тишина. Огледах се пак нищо. Къде ли се е дянала? Все пак не е игла, а баща и изобщо не ми спомена, че обича да си играе на криеница.

Обзе ме неприятно чувство. Не проверих само банята, защото за това време можеха да се изкъпят цяла рота войници. Последно погледнах там. Надникнах през открехнатата врата. Фифи си лежи спокойно във ваната с вода и педя пяна.

- Ставай, че ще кабардисаш! Там отдолу има тапа. Извади я, изплакни се с душа и излизай!

Големите и мигли запримигаха учудено.

- Ела. Топни си краката, за да ти ги измия.

- Това мога и сам да го направя. Тук е хавлията. Излизай или те връщам на баща ти!

Казах го на шега. За сега нямах такова намерение. Тя го възприе на сериозно и на секундата се показа от банята. Беше цялата в пяна. Приличаше на Венера Милоска, но вместо върху мида беше стъпила върху теракотените плочки.

Усещам как клепачите ми щракат като незатворени капаци на прозорец, брулени от вятъра. Тръпки от низ желания ми лазят по цялото тяло. Бързо овладях страстите си. Сега вече я гледах от друг ъгъл. На творец.

- Върни се и си тегли един душ!

Тя се завъртя и обратно в банята. Леко изхвръкналото дупе се показва наполовина.

- Какво правиш?

- Ела и ми помогни! Сама не мога.

Отидох при нея. Тя опъваше душа. Освободих сифона. Водата шумно започна да се оттича.

Нагласих душа с хладка вода, вкарах я във ваната и насочих струята към краката и. Дадох и го.

- Сега се изплакни, облечи хавлията и ела на масата! Ще вечеряме.

- Защо ме накара първо да го тегля?

- Извинявай! Това е просто израз.

На лицето и се изписа лека лукава усмивка. Насочи душа към мен. Леко сборичкване и аз се озовах във ваната. Тя ме заливаше с шумящата вода придружен от весел непринуден смях. Какво пък, рано или късно трябваше да се запознае с мъжката анатомия. Захвърлих дрехите. Останах по гащета. Не исках да я плаша, а Фифи без никакъв срам започна да ме сапунисва. Направи го съвсем професионално, но не и аз. От допира на нежните и ръце пощръклях, а гащетата неестествено се издуха. Избутах я навън.

- Облечи си хавлията и сядай на масата! Идвам след минута.

Загърнах слабините с една по – голяма кърпа и седнах на масата срещу нея. Отворих бутилка вино и напълних чашите. Фифи се оглеждаше. Любопитният и поглед спря върху мен. Аз също я погледнах. Косата и блестеше, лицето сияеше, а гърдите? Те напираха да излязат от леко разгърдената хавлия.

- Ти защо излъга татю, че не си женен?

Гледах я тъпо. Не разбрах какво ме пита. Тръснах глава и влязох в час.

- Разбира се, че не съм женен. От къде ти хрумна тази тъпотия?

- А тази манджа кой я сготви?

- Печеното ли? Купих го от ресторанта.

Заметна глава и пръските полетяха навсякъде. Беше доволна от отговора. Каква грация. Истинска фиданка.

Нахвърли се върху яденето. Така бързо боравеше с ръцете, сякаш се страхуваше, че някой ще и го вземе.

- Яж по бавно. Никой не те гони. Пийни и малко вино, за да преглътнеш по лесно.

Хапваше апетитно. Половин пиле омете за нула време. Огледа се за още. Отчупих от моята кълка и я сложих в чинията. Страхувах се да не и стане тежко, подадох и десерта.

- Бе, к’ва я таз манджа без червен пипер?

- Това не е манджа, а десерт. Опитай го!

Тя го помириса и понечи да бръкне с пръстите в него.

- Почакай! Това се яде с лъжичка. Заповядай!

-Знам. Исках само да го опитам.

По начина по който боравеше с прибора разбрах, че не е нещо непознато за нея. Накрая дори остърга купичката и си облиза сочните устни.

- Боже, човек да не повярва. Манджа без червен пипер и вкусна.

- Нали ти казах. Това не е манджа.

- Знам. Дасера, много е благ. Има ли още?

- Казва се десерт. Утре ще ти взема пак.

Не се смятах за сноб, но имах задължение. Трябваше да я преобразя, да създам нещо такова, което да остави дълбока бразда в модерното изкуство на модата. И не само там. Тя беше върха на съвършенството и не се нуждаеше от пластична намеса. Трябва да се движа само по ръба на изкуството, а той е много тънък. Специално за нея отворих нов тефтер. Съвършената жена не се намира. Тя се създава.

Дните се затъркаляха неусетно. Обучението вървеше бавно, но стабилно. Практиката беше реална. Опери, театри, барове, дискотеки. След това всичко се обработваше, шлайфаше, до изкусуряваше в апартамента, който бях превърнал в студио.

Бяхме на моден спектакъл. Таксито ни върна обратно. Тя тръгна към стълбите, кръстосвайки краката пред себе си, като манекенка. Леко изхвръкналото дупе подскачаше в такт.

И не само това. Шофьорът на таксито се беше захласнал. Подкара автомобила без да се оглежда и връхлетя върху каруца със органична тор.

Тя изобщо не трепна от тупурдията, но не и от ръката ми, която изплющя върху задната и буза.

Тя подскочи и се извърна към мен. Беше настръхнала като тигрица за скок.

Побързах да я смъмря:

- Никога, ама никога не ходи така.

Погледна ме ококорена. След това ме заблъска юмручната по гърдите като боксова круша. От стойката, подскоците и ритмичните удари, които поемах, разбрах, че не съм хвърлил парите напразно за това обучение.

- Ах ти нещастник такъв. Какво си позволяваш, бе? Как смееш да вдигаш ръка на жена? Да не съм мазохистка? Какво си въобразяваш? Къде ти е възпитанието? Мислиш, че не мога да те зарежа ли? Знаеш колко съм желана и няма да остана на улицата.

Това беше краят на обучението. Гаранционният срок отдавна беше минал и не можех да я върна на баща и. Оставаше ми да се примиря и до колкото ми е възможно да си изясня отношенията си с нея. Хванах ръцете и. Тя в началото се дърпаше. Опита се да ме тушира с коляното в слабините. Не всеки го знае, но тя да. Този метод беше включен в един от последните уроци по самозащита. Предугадих я. Притиснах тялото и към моето и забих един език. Това я разнежи. Тупурдията утихна. Чуваше се само ритъма на две влюбени сърца и шумът от затварящи се прозорци. Любопитните погледи се скриха зад тях.

Така и не разбрахме как се озовахме в спалнята, останали без сили. В момента когато прекарах нежно устни върху пурпурния отпечатък на дланта ми върху задника и, въпросът „Защо” веднага беше подновен. Беше мой ред за обяснения:

- Знаеш колко труд хвърлих, за да те направя човек. Достигна съвършената промяна. Запомни! Единственото нещо дадено ти от природата, което не искам по никакъв повод да променяш това е походката.

- Можеше просто да ми го кажеш.

- Не. След време щеше да го забравиш, а сега никога.

- От къде си толкова сигурен?

- Сигурен съм, защото не би искала да го повторя.

Тъмните маслинени очи се впиха в мен. Имаше някаква необяснима решителност.

- Колко си наивен с тази твоя сигурност?

- Само опитай?

- Предизвикваш ли ме?

При тези думи тялото и се изви като змия, плъзна се върху ми и ме притисна към матрака.

-Ей, почакай малко. Аз да не съм сифон. Стиснеш, пусне.

Върху лицето и бе изписана лукава усмивка. Няма жива душа, която би устояла на тази съблазън. Аз също.

Бях доволен от резултатите. Беше разбрала каква е ролята на жената и къде е нейното място. Кога и как да постига целите за нея стана основен приоритет.

Замислих се. Часът на истината удари. Ролите се размениха. Настана време разделно. Трябваше да изляза отново на лов.

 

 

Публикувано на 26 Октомври 2016 в 13:53 часа от
Здравко Вулев


Ключови думи:култура, разказ, Историите на бат' Пеци, ловец, продължение

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас