Форма на държавно управление и основни политически сили в Иран



Форма на държавно управление и основни политически сили в Иран

След Иранската революция от 1979 г., която довежда до свалянето на шах Мохамед Реза Пахлави от власт и премахването на монархията, Иран е конституционна република. Ако разглеждаме структурата на властта в държавата като пирамида, според новата конституция, Quanun e Asasi, одобрена с референдум, на върха на тази пирамида стои Върховният водач (лидер) (рахбар). Той носи отговорност за ръководството на „общата политика на Ислямска Република Иран“. В него са съсредоточени политическата и религиозната власт в Иран.


Върховният водач има по-голяма власт от президента и избира кого да назначи на ръководни постове като главнокомандващ въоръжените сили, главен съдия, прокурор, директор на националното радио и националната телевизия. Освен това той назначава шестима от дванадесетимата ислямски правници, членове на  Съвета на настойниците, важен орган, който решава кой проектозакон може да бъде закон и кой може да се кандидатира за президент и депутат. Според конституцията на Иран, Върховният водач може да налага вето над законите, създадени от Парламента. Той, заедно с 2/3 мнозинство от депутатите, може да подписва декларации за война и мир. Лидерът се избира от Съвет на експертите, който от своя страна се избира демократично. От 4 юни 1989 г. Върховен водач на страната е аятолах Али Хаменей, наследил този пост от аятолах Рухолах Хомейни, лидер на Иранската революция.


Втори по ред след Върховния водач е президентът. Важно е да се отбележи, че Иран е единствената държава, в която изпълнителната власт не упражнява контрол върху въоръжените сили. Президентът главно носи отговорност за икономическите регулации на страната. На него служат осем вицепрезидента и кабинет от двадесет и двама министри. Съветът на министрите се назначава от Парламента, след като президентът е дал предложение за тях. Президентът може да подписва споразумения с чужди правителства и да одобрява срещи с посланици, това е заложено в изпълнителните му функции. Той председателства Върховният национален съвет за сигурност, който координира отбранителната политика и политиката за сигурност. Въпреки това, Върховният лидер взема крайните решения по тези въпроси, като освен това е отговорен и за въоръжените сили, ядрената и външната политики. Президентският мандат в Иран е със срок от четири години, като президентът няма право на повече от два мандата. След президентските избори от 2013 г., от 3 август с.г. тази длъжност се заема от Хасан Рухани.


Еднокамарният ирански парламент, Ислямският съвещателен съвет или Маджлес-е Шура-йе Еслами (Majles-e Shura-ye Eslami), се състои от 290 членове, избирани директно и с тайно гласуване за срок от 4 години. Те изработват законите, ратифицират международните договори и приемат държавния бюджет.


Всички закони от Парламента трябва да се прегледат от Съвета на настойниците. Последният е упълномощен с властта да тълкува Конституцията и да определя дали законите, приети от депутатите, следват линията на шариа (ислямски закон). След това съветът може да упражни вето спрямо тях. Ако един закон, приет от Парламента, е определен за несъвместим с Конституцията или шариата, той се изпраща обратно за преразглеждане. Съветът също така проучва президентските и парламентарни кандидати, за да определи тяхната годност за заемане на длъжността.


Иран е разделен на 31 провинции (ир. остан /провинция/), всяка от които е управлявана от местен център (обикновено най-големият местен град, определен като столица на провинцията). Начело на местната власт е  губернатор, назначен от министъра на вътрешните работи. Останите се разделят на области (шахрестани). Администрацията на остана назначава управител на шахрестана. Всеки шахрестан се дели на административно-териториални единици, наречени бахши (общини). Един бахш включва градове и дехестани (конгломерати от села). Според чл.7 от Конституцията на Иран, местните съвети (избирани за срок от 4 години във всички градове и села на държавата), заедно с Парламента са „вземащите решения и административни органи на Държавата“. Тази част от Конституцията съществува от 1999 г. при първите избори за местни съвети в цялата страна. Тези съвети имат различни отговорности – избиране на кметове, следене на общинските дейности, подробно разследване и проучване на социалните, културните, образователните, здравните и икономическите изисквания на техните избиратели, планиране и координиране на националното участие при изпълнението на споменатите въпроси (икономически, образователни, социални и т.н).


 Постовете, отворени за избори на национално ниво в Ислямската република включват: президент, Парламент и Съвета от експерти (който избира Върховния водач). След забраната на последните две опозиционни партии през 1983 г. партиите и кандидатите обикновено действат чрез свободно присъединяване към две основни коалиции (алианси) – консервативната (осоол – гараян) и реформистката (еслах – талабан), и двете идващи от бившата единствена партия Ислямската републиканска партия. От 2009 г.  е позволено само участието на консерваторите във властта, а известните реформистки партии са забранени. Основни партии в Консервативния алианс са:

 

  • Партия на модерните мислители от ислямски Иран
  • Ислямско дружество на инженерите
  • Боева асоциация на духовниците
  • Ислямска коалиционна партия
  • Асоциация на ислямските привърженици на революцията
  • Партия за умереност и развитие
  • Коалиция на иранските независими доброволци
  • Партия за иранското национално благополучие

Известно е и друго разделение на партиите след Революцията – формиране на ляво и дясно крило. Корените на дясното крило се основават на шиитската традиция и управлението на религиозни владетели. Основен принцип тук се явяват указите и идеите на религиозния владетел. Дясното крило е традиционно консервативно и подчертава значението на традиционните социални отношения. Това, което различава лявото от дясното тук е, че при лявото крило се набляга на разбирането, че прилагането на Конституцията трябва да е в пълно съответствие със спазването на човешките права и тя трябва да работи за политическата свобода. Левите партии вярват, че това е най-важната съставка за социален и политически напредък. Левицата се подкрепя основно от средната и ниската класа, религиозни групи от политическите среди и средната класа на бюрокрацията.


Основни десни партии:
Ислямска републиканска партия – израз на ислямското единство, подкрепя духовенството в противопоставянето му с други политически съюзи като Свободно движение на Иран, други леви и националистически партии; Аятолах Хомейни нарежда разпускането на партията през 1987 г. поради несъответствия с вижданията му относно икономическата политика
Общност на боевите духовници в Техеран (от която Общност по-късно се отделя Боева асоциация на духовниците  – съсредоточена върху дейностите на пазарната икономика)
Ислямска коалиционна партия – следва Общността на боевите духовници в Техеран
Ислямско дружество на инженерите – подчинява се предимно на решенията на Ислямската коалиционна партия
Движение за защита на ислямските ценности – тук липсва ясна позиция при представянето на сериозна цялостна програма за промяната на Иран

 

Основни леви партии:
Боева асоциация на духовниците – основават се на идеята, че най-добрият подход за действие е координация с Върховния водач
Ислямска революционна муджахидинска организация – сформира се от 7 политически групи, които вярват в лидерските качества на Аятолах Хомейни и въоръжената борба срещу тогавашния шах, след седмите президентски избори влиянието им значително намалява
Ислямски фронт за участие на Иран – забранена е юли 2010

 

Партиите имат различни виждания относно ролята на народа в избирането на Върховен водач. Десните партии вярват, че това не е роля на народа, а на Съвета от експерти, докато за левите изборът на Върховен водач трябва изцяло да зависи от подкрепата на гражданите. Според дясното крило, Върховният водач е отговорен единствено пред Бог, а за лявото – неговите правомощия са ограничени от Конституцията. За левицата е нормално възприемането, че Върховният лидер е политик като всички други и би могъл да допусне грешки при управлението си.


Конфесионалната обвързаност на десните партии е много по-голяма от тази на левите. За десницата Богът е този, който трябва да управлява (чрез своя наместник на земята), за левицата – това право трябва да бъде дадено на народа, който да бъде най-важен фактор при вземането на решения. Според лявото крило, демократичният вот на народа е единственото средство за управляване на обществото, а ислямът е религия на свободата и демокрацията, следователно, ако те не съществуват – не съществува и самият ислям. Свободата се разглежда от левицата като естествено право на хората, докато десницата вярва, че тя е привилегия, давана от правителството на народа.


Главната грижа на десницата е поддържането на традиционната култура, те се страхуват, че всяка промяна в традиционната вяра може да отслаби политическите им позиции и относно външната политика имат радикални позиции. Тук отново има разминаване с отношението на левите партии към външната политика. Те са по-скоро насочени към либерален подход. Левите виждат позитивното в други култури, докато десните вярват, че тяхната култура е по-богата от останалите. Десните партии поставят традиционната култура пред модернизма.

 

Публикувано на 28 Август 2014 в 14:42 часа от
Илияна Върбакова


Ключови думи:Иран, форма на държавно управление, политически сили, партии

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас