Характеристика на отношенията на Китай и Тайван

Стратегическото положение на о.Тайван налага да се следят с особено внимание протичащите процеси и взаимоотношенията между двете страни на Тайванския пролив. Въпреки че в последните няколко години сме свидетели на затоплящи се връзки между Тайпе и Пекин и взаимозависимост в сферата на икономиката, проблемът за политическия статут на острова не е разрешен. Отношенията в района на Тайванския пролив, една от най-важните транспортни артерии по въздух и вода, влияят до голяма степен върху стабилността и просперитета на Източна Азия. Затова от изключителна важност е развитието на отношенията между Тайван и Китай. Тайван се опитва да осигури зачитането на своя суверенитет, като едновременно с това търси пътища за повишаване на благосъстоянието на страната. За да осъществи тези стратегически цели, Тайван трябва да развива двустранните отношения с Китай и САЩ, но и да разшири връзките си с останалата част от международната общност. Важни са и стратегическите цели на САЩ в разрешаването на проблема между двете страни, като САЩ не подкрепят едностранно един от субектите, а по-скоро желаят запазване на статуквото като гаранция за мира в региона.


Политиката на Тайван по отношение на континентален Китай до голяма степен се предопределя от управляващата в конкретния период коалиция. Политическото пространство е разделено на два лагера: Пан-синя коалиция и Пан-зелена коалиция. Пан-синята коалиция, съставена от Гоминдан, Партия „Първо народа” и Нова партия, настоява за обединение между континентален Китай и Тайван, докато Пан-зелената коалиция, обединение между Демократическа прогресивна партия и Тайвански съюз на солидарността, защитава идеята за независимост на Тайван.
Поддръжниците на Пан-зелената коалиция имат склонността да наблягат на факта, че Тайван (Република Китай) е различна от Народна република Китай държава и пропагандират за формална независимост на страната, както и за изоставяне на наименованието „Република Китай”. Въпреки това, някои по-прогресивни членове на коалицията като бившия президент Чен Шуй-биан (Chen Shui-bian), който управлява Тайван в периода 2000-2008 г., твърдят, че не е необходимо да се обявява независимост, тъй като Тайван вече е „независима, суверенна държава” и че наименованията „Тайван” и „Република Китай” са еквивалентни. Съществува и трето крило сред Зелената коалиция, което застава зад позицията, че „Република Китай” не съществува и настоява за създаването на независима „Република Тайван”.
Пан-синята коалиция първоначално следва линията на обединение между Тайван и континентален Китай, която впоследствие се смекчава до запазване на статуквото, като едновременно с това заявява, че обединение е възможно едва след като се извършат значителни демократични реформи в Китай.  

В периода 2008-2014 г. Пан-синята коалиция определя  външнополитическата линия на Тайван спрямо Китай – тя разполага с мнозинство в законодателния клон на властта, а президентът Ма Унг-жеу (Ma Ying-jeou) е председател на Гоминдана. Запазване на статуквото е основен компонент в политиката на управляващата партия, тъй като позволява на засегнатите страни да предприемат преговори по важни въпроси без намесването на политическия елемент. Основните цели на правителствената политика спрямо Пекин са:

  • Стабилизация: поддържането на мира в Тайванския пролив и на стабилно развитие на взаимодействието между Пекин и Тайпе ще осигури оцеляването, сигурността и благосъстоянието на Тайван, както и регионалната стабилност;
  • Институционализация: последователно и устойчиво насърчаване на икономическите и търговските контакти и различни обмени, поддържане на стабилно и системно изпълнение на институционализираните механизми за преговори, както и осигуряване на правата, интересите, благосъстоянието и достойнството на тайванското население;
  • Глобализация: установяване на отворена и свободна среда за външнополитически връзки на Тайван с цел увеличаване на националната конкурентоспособност.

В преследването на тези основни цели, Тайван се ръководи от следните няколко принципа:

  • Развиване на нормални двустранни отношения съгласно принципа „Поставяне на Тайван в името на народа на първо място”
  • Насърчаване на равностойни преговори съгласно принципа „Захвърляне на диспута и преследване на разрешаване на проблема, което да бъде изгодно и за двете страни”
  • „минимизиране на заплахите и максимизиране на възможностите” в обмена и взаимодействието между двете страни
  • Насърчаване на взаимноизгодното помирение между двете страни в международното пространство, следвайки подхода на „гъвкавата дипломация”

В основата на китайската политика спрямо Тайван стои идеята за обединение, което следва да бъде постигнато по мирен път. Китай подчертава, че насилственото обединение не е в неин интерес и би прибегнала до него единствено в краен случай, това е  предвидено в чл.8 от Закона против отцепване  от 2005 г. (Anti-Secession Law). Китай ще предприеме необходимите мерки да защити суверенитета и териториалната си цялост, ако някое от следните обстоятелство е налице:

  • Отцепване на Тайван от Китай вследствие на действията на тайвански отцепнически сили, без значение от чие име действат и какви мерки предприемат;
  • Настъпването на значителни събития, които водят след себе си отцепването на Тайван от Китай;
  • напълно изчерпване на възможностите за мирно обединение.

Независимо от съществуването на този закон, същината на политика на Китай спрямо Тайван е да се създаде мрежа от връзки между двете страни. Целта на следваната политика е не само да се засили взаимозависимостта, разглеждана като възпираща сила срещу независимостта на Тайван, но и да се осигури неминуемостта на обединението в неопределен бъдещ момент. Много от предприетите от Пекин стъпки са насочени към подпомагане на тайванската икономика. Цели се едновременно създаването на по-добър образ на Китай и възпрепятстването на тенденциите за независимост. В дългосрочен план китайските управляващи се надяват чрез засилената взаимозависимост да поставят основата на естествения процес на мирното  обединение. Тези планове не са неизвестни на управляващите среди в Тайван, които си дават ясна сметка за политическия елемент на икономическата помощ от континентален Китай. Въпреки това президентът Ма изтъква, че последиците от близките икономически и социални връзки с Китай не са неизбежни и предопределени. Ма разглежда подобряването на отношенията между двете страни като важни за благосъстоянието на своята страна.


Независимо, че континентален Китай залага до голяма степен на икономическите връзки за възпиране на обявяването на независимост на Тайван, страната не се отказва от политика си за  употреба на сила. По данни на тайванското Министерство на отбраната (Ministry of Defence) и Бюрото за национална сигурност (National Security Bureau) островът е под обсега на над 1 600 китайски балистични и крилати ракети, хиляди бойни кораби и военни самолети са струпани по югоизточния бряг на континентален Китай в директна близост до Тайванския проток. Управленските среди възнамеряват да увеличат военния бюджет с 12,2 %  през 2014 г. на фона на обтегнатите отношения с Република Япония и други съседи заради спора за  териториалната принадлежност на островите в Източнокитайско море и Южнокитайско море. Премиерът Ли Къцян  (Li Keqiang) обяви намеренията на правителството по време на откриването на годишния  Национален народен конгрес на Китай в Пекин (5 март 2014 г.), непосредствено след приключване на “историческите” преговори между Тайван и Китай. Това ясно показва, че Пекин не разглежда засилените икономически връзки  като единствено възможно средство за разрешаване на Тайванския конфликт.


Във връзка с жизненоважния интерес на САЩ в Източна Азия управляващите среди се стремят към поддържане на мира и стабилността в района на Тайванския пролив. Основен лост на САЩ за поддържане на статуквото са оръжейните доставки за Тайван, които се обясняват с потенциалната военна заплаха от Пекин. Американските управляващи обаче не дават  обещания на Тайван, че ще се притекат на помощ, ако  провокират конфликт с Китай, нито пък дават основания на Китай да смята, че няма да се намесят, ако прибегнат до военна сила. Тази политика на „стратегическа двойственост” е основополагаща в позицията на Вашингтон в спора Тайван-КНР.


САЩ насърчават по-нататъшното развитие на демокрацията и благосъстоянието на Тайван, но едновременно с това поддържат „позитивни, партньорски и всестранни отношения” с Китай. В изпълнение на този стратегически интерес САЩ подкрепят пълноценното участие на Тайван в международната общност, следвайки принципа за „един Китай” и стремейки се да не изкача въпросът за „един Китай, един Тайван” или за „два Китая”, т.е. теоретично няма как Тайван и КНР да членуват в една и съща междуправителствена организация, тъй като това би означавало, че това са две различни държави или ще се породи спор кое правителство има легитимната власт да представлява „Китай” в международната организация. Въпросът с членството на Тайван в международните правителствени организации е твърде сложен, тъй като не притежава един от основните атрибути на държавите – международно признат суверенитет. В този ред на мисли Тайван може да участва в неправителствени международни организации, в които КНР не членува или ако КНР членува делегатите на Тайван са принудени от своите китайски колеги да използват наименования като „Китайско Тайпе” или „Тайван, Китай”.


През м.февруари т. г. се осъществи първата среща между представители на двете правителства, за разлика от предходните преговори, които се водеха от делегации на квазиправителствени агенции. Медиите разпространиха виждането за „историческата стойност” на преговорите, но реалността е коренно различна . Срещата не доведе до разрешаване на важни политически въпроси. По инициатива на опозицията (Демократическата прогресивна партия и Тайванския съюз за солидарност) законодателният клон, доминиран от Гоминдана,  приема двупартийна резолюция, ограничаваща правомощията на Уанг Уи-ши (Wang Yu-chi), председател на Съвета по континенталните въпроси, по време на преговорите: забранено му е да подписва споразумения, да преговаря или да се изказва по въпроси, засягащи суверенитета на Тайван. Самият той споделя, че възнамерява да се придържа към „Консенсуса от 1992 г. ” Приемането на резолюцията е показателно за дълбокото разслояване между президента Ма и Гоминдана, тъй като отношенията с КНР са в прерогативите на президента. Противоречието в партията се поражда още с подписването на Рамковото споразумение за икономическо сътрудничество, за което президентската администрация не се консултира с законодателната власт.
Обсъждана в медийното пространство е и темата за евентуалната среща между Ма и Си (Xi), държавните глави на Тайван и КНР, по време на срещата на върха на АПЕК през м. ноември. Малко вероятно е това да стане, като се има предвид забраната от страна на КНР тайванските лидери да участват в международни организации - част от стратегията да омаловажат Тайван в международната общност.


„Историческото” в случая е възможността Уанг да спомене Тайван с истинското му наименование „Република Китай” по време на посещението си в Мавзолея на Сун Ятсен в Нанкин, но китайските държавници нееднократно „поправят” грешката му, като споменават „Тайванска област”, намеквайки,  че Тайван е част от Китай. По думите на Цай Инг-уен (Tsai Ing-wen), бивш председател на Демократическата прогресивна партия, официалното посещение би било значимо и благотворно за Тайван само ако обменът стане системно официален и включва и други правителствени агенции.


Целта на това посещение за КНР е да подпомогне администрацията на Ма в предстоящите общински избори в края на годината и президентските избори след 2 г, тъй като промяната в политическия елит в страната с членове на Демократическата прогресивна партия вероятно ще има негативен ефект върху дългосрочните планове на КНР за задълбочаване на икономическите връзки като способ за евентуалното обединение.


Официалното посещение на тайванския министър съдържа значителен  пропаганден елемент. Представянето на събитието като „огромен политическо напредък” или като „мирни преговори” от медиите е мощен лост, който КНР може да използва пред САЩ за прекратяване на въоръжените доставки и гаранциите за отбрана на Тайван, тъй като обхватът на американската помощ за защита на острова зависи от степента на заплаха, идваща от Китай. Ако КНР убеди Вашингтон, че са стартирани мирни преговори, е възможно да се предявят настойчиви  искания за спиране на американските военни доставки за Тайпе.  Това ще доведе до задълбочаване на военния дисбаланс между засегнатите страни, а при една китайска атака  би се стигнало до капитулация на Тайпе.
Съществуват два възможни сценария за промяна на статуквото в района на Тайванския пролив. Единият от тях е обявяването на независимостта на Тайван. Този вариант е неблагоприятен за острова, тъй като континентален Китай няма да се въздържи от използването на сила и последващо насилствено обединяване на двете страни на пролива. Опозиционната Пан-зелена коалиция, която е пронезависимо настроена, си дава ясна сметка в какво затруднено положение ще изпадне страната при такъв развой на събитията. САЩ няма да подкрепят действията на Тайван, защото се стремят да запазят статуквото като гаранция за сигурността и стабилността в Източна Азия. Международната общественост не би признала независимостта на Тайван, като по този начин би рискувала да затрудни отношенията си с Китай – риск, който не е оправдан от икономическа, политическа или стратегическа гледна точна.

Другата алтернатива – обединение на континентален Китай и Тайван -  също не е печеливша опция за нито една от страните. Тайванците никога няма да приемат обединение на базата на условията на КНР, което практически означава, че островът ще има статут на автономна област. Това би породило предизвикателства пред демократичния режим на острова и предприетите социално-икономически реформи, тъй като е невъзможно да си представим съжителство на два напълно различни политически режима в една държава. Скорошни проучвания за нагласите на населението на Тайван към отношенията с КНР отчитат, че то подкрепя  запазването на статуквото или преследването на де-юре независимост, но силно се противопоставя на обединение с КНР.  Тайван не приема принципа за „един Китай, две системи”, който доведе до обединението на КНР с Макао и Хонг Конг, като изтъква, че КНР нарушава правата на местното население за самоуправление и свобода на словото. Тази формула не е изгодна и за КНР, тъй като Пекин ще бъде задължен да поддържа икономическия просперитет на Тайван. Не без основание са и притесненията на Пекин от тайванската демокрация, която би могла да породи натиск от страна на разрастващата се средна класа за демократизация на Китай.
През 2005 г. КНР лансира нова политика за обединение на базата на постепенно икономическо взаимодействие и междуличностен обмен. Тайванските управленски среди разглеждат по коренно различен начин пътя за обединение. За Гоминдана то може да бъде постигнато единствено посредством преговори между две равностойни правителства, което на практика означава КНР да признае съществуването на Република Китай.  Президентът Ма поставя и други условия за бъдещото обединение – достигането на определено демократично развитие на континентален Китай. Трудно е да си представим мирно обединение между двете страни, като се има предвид националното самосъзнание на  населението в Тайван – в по-голямата си част то се възприема като тайванско, а не като китайско.


Сложността на тайванския конфликт и неблагоприятните последици от двете алтернативи пред засегнатите страни – обединение или независимост – налагат следването на принципа за запазване на статуквото. Икономическото сътрудничество и взаимодействието ще продължат да се задълбочават, но няма изгледи за скорошно развитие на политическото сътрудничество при положение, че интересите на двете страни не се пресичат. Въпросът с участието на Тайван в международната общност е изключително заплетен, защото противоречи на основния принцип за “един Китай” в политика по урегулиране на спора Тайван-КНР. В условията на преход на света към взаимозависимо икономическо пространство жизненоважно е участието на Тайпе в международната общност. Затова трябва да се положат усилия за разрешаване на въпроса с представителството на Тайван в международните правителствени и неправителствени организации, като се постигне взаимноизгодно споразумение, а не диктат на по-силната страна.

Публикувано на 24 Април 2014 в 21:23 часа от
Цветелина Петрова


Ключови думи:Китай, Тайван, спор, конфликт, отношения, САЩ

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас