Евроскептицизмът и националистическите партии в Европа

Очаквано или не, завръщането на евроскептицизма на дневен ред поражда горещи дискусии, спорове и дебати. Несъмнено темата не е непозната за широката публика – подобни настроения са наблюдавани от години и биват най-често породени от проблеми с икономически, хуманитарен или бежански характер. Ако говорим за близкото минало –  световната икономическа криза от 2008 г. породи немалка вълна на евроскептицизъм, както и настоящата криза с бежанците.

Евроскептицизмът е термин, с който се обозначава негативното отношение към ЕС. За пръв път се употребява през 70-те години на 20 век във Великобритания. Не може обаче да се говори за евроскептицизма като идеология. Отделните държави, политически партии или движения могат да бъдат „скептични“ в различна степен и да не приемат различни аспекти от Съюза. Целите на евроскептиците също се различават – от пълно излизане от ЕС, излизане само от еврозоната или Шенгенската зона, до желание за реформиране на ЕС, без да се излиза от него.

Различни автори, изследователи и теоретици дават различни дефиниции на феномена и се опитват да го раздробят, изследват и категоризират. Някои автори дефинират евроскептицизма като неодобрително отношение към ЕС като цяло или само към някои отделни аспекти от дейността му. Катарина Сьоренсен от Датския институт за международни отношения определя 4 вида евроскептицизъм. Първият вид засяга държавния суверенитет – т.е. отношението към ЕС, като към икономическо обединение е положително, но всеки опит да се придаде на Съюза наднационален политически характер се отхвърля. Вторият вид е икономически евроскептицизъм и засяга онези страни, които не виждат икономическа полза от членство в ЕС. Третият тип т.нар. - „демократичен евроскептицизъм“ е свързан с проблема за дефицит на демократичност в структурите на ЕС и при него основната причина за негативното отношение е институционалното несъвършенство на ЕС. Привържениците на четвъртия тип - социалнополитически евроскептицизъм обикновено са представители на левите политически сили, чиято критика към ЕС се основава на недостатъчната му социална насоченост.

В Европейския парламент десните и дясноцентристки партии са представени от фракциите на Европейските консерватори и реформисти и на Европейската народна партия. Сред основните различия между тези две фракции е именно отношението им към Съюза. Така Европейската народна партия като цяло защитава проевропейска позиция, докато Европейските консерватори и реформисти се обявяват против федерализацията на ЕС и подкрепят т.нар. „мек” евроскептицизъм. В тази фракция влизат големи партии като „Консервативната партия” във Великобритания, полската партия „Право и справедливост”, чешката „Гражданска демократична партия” и др.

Днес, след като антиевропейското говорене, което доскоро се чуваше само по периферията на Съюза, изведнъж се намести в центъра му, трябва да си отговорим на въпроса - Какво се случва? На какво се дължи това явление, кой го подкрепя, подклажда и провокира?

В следствие на огромната по своите размери бежанска криза, започнала през лятото на 2014 г. и разразила се изцяло за една година, националистически партии в различните европейски страни получават нечувана досега подкрепа. В голяма степен явлението се дължи на усещането, че по-свободната и маневрена национална държава притежава и повече способности да реагира и управлява последствията от голямото разместване на света от последните години.

В Германия националистическото движение ПЕГИДА (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада) на 25.10.2015 г. отбеляза една година с многохиляден митинг в Дрезден. Партията, създадена от Лутц Бахман, успява доста умело да се възползва от тревогите и страха в германското общество, породени от бежанския поток. Нейните привърженици стават все повече и повече. ПЕГИДА получава подкрепа и от някои политици, които чрез популизма си злоупотребяват с опасенията на хората. Баварският премиер Хорст Зеехофер например се противопостави на коалиционната си партньорка Ангела Меркел и дори се прегърна с Виктор Орбан.

По улиците на Германия излизат много привърженици на партията с плакати срещу имигрантите. На някои от тях са изобразени зачеркнати силуети на жени, забулени с хиджаби, надписи „Давай, Меркел, ти целуваш като Юда” и унгарски знамена, в подкрепа на политиката на Виктор Орбан срещу имигрантите.

Всички тези действия засилват влиянието на партията и самочувствието на нейните членове. Темата за бежанците умело се използва от ПЕГИДА както и създалия се смут в германското правителство, където канцлера Меркел е все по-критикувана заради политиката на отворени врати.

В много германски градове се появяват подобни на ПЕГИДА движения - Bagida в Бавария, Bogida в Бон, Dagida в Дармщат, Dügida в Дюселдорф , Kögida в Кьолн, Legida в Лайпциг ,Wügida в Вюрцбург, Kagida в Касел, Bärgida в Берлин. Поддържащи движението структури се формират и в почти всички европейски страни.

Нова евроскептична партия от консервативната десница наречена „Алтернатива за Германия” набира сили в провинция Саксония и привлича избиратели с крайнодесни нагласи. Нейният лидер Бернд Луке поддържа исканията на ПЕГИДА. В подкрепа на движението се обявяват групи с ултрадесен и неонацистки характер, като техните основни позиции са: управляване на имиграцията чрез точкова система, по примера на Канада; последователна политика за депортиране на имигрантите; „нулева толерантност“ към нарушителите имигранти; засилен контрол при повторно влизане в страната и др.

Срещу привържениците на ПЕГИДА обаче се изправят хиляди либерално настроени германци, които също се организират в шествия. Тяхната основна теза е, че заради историческото си минало германците са имунизирани срещу подобен тип движения. Те смятат, че с радикализацията си партията може само да отчужди хората, които са против насилието, и да се превърне в движение на малцинството. За разлика от другаде, вкл. България или Унгария, където страхът от бежанците автоматично и масово преминава в агресия и враждебност, германците са научили историческия си урок.

Подобна на германската ПЕГИДА е френската крайнодясна националистическа партия Национален фронт (НФ). Тя е основана през 1972 г. от Жан-Мари Льо Пен и от средата на 80-те години на миналия век е доминиращата крайнодясна партия в страната. През 2011 г. начело на партията застава неговата дъщеря Марин Льо Пен. Главните политики на партията са икономически протекционизъм, превес на националните власти над общоевропейските и абсолютно противопоставяне срещу имиграцията в страната. Противопоставяйки се на ЕС особено след подписването на Договора от Маастрихт през 1992 г. (влязъл в сила 1993 г.), НФ си създава името на евроскептична партия. Льо Пен критикува ислямските имигранти (най-вече тези идващи от Северна и Западна Африка или от Близкия изток), тъй като има опасения от стремеж на налагане на техните ценности и култура в страната. Преди повече от десетилетие, през 2002-2004 г., френският НФ предлага излизането на страната от евросъюза и еврозоната и връщането на франка като национална валута. Льо Пен обявява договорите от Маастрихт, Амстердам и този за Шенген като основи на „едно наднационално образувание, което ще доведе до края на Франция“. Льо Пен е проруски настроена и описва руския президент Владимир Путин като „защитник на християнското наследство в европейската цивилизация“. Тя е критична към санкциите срещу Русия от страна на международната общност и обвинява САЩ, че водят нова Студена война с Русия.

Крайната десница във Франция е във възход след първите си успехи на общинските и европейските избори през 2014 г. Тогава тя печели в десетина града в страната и успява да изпрати 20 депутати в Европейския парламент. На първия тур (06.12.) от местните избори тази година, НФ изпревари както дясната опозиция, така и управляващите социалисти в 6 от 13 региона (тя получи близо 28% от гласовете). Три от регионите са ключови за страната - на север Нор-Па-дьо-Кале-Пикарди, където водач на листа е Марин льо Пен, на югоизток Прованс-Алп-Кот д'Азюр, където листата води племенницата на Льо Пен – Марион Марешал-Льо Пен, и на изток Алзас-Шампан-Арден-Лорен, с водач на листа стратегът на партията - Флориан Филипо. Този вот е първият изборен тест за партиите след терористичните атаки в Париж, който се проведе в условията на извънредно положение. Може би именно на този факт се дължи неочакваната подкрепа, на която се радва НФ. Марин льо Пен получи в своя регион над 40 % от гласовете, което е огромно постижение за партията. И социалистите, и консерваторите тайно се надяваха НФ да се провали в получаването на изпълнителна власт в голям регион (нещо, което никога не е постигал).

На втория тур (13.12.) на изборите партията не пожъна същия успех. Според Бруно Котрес, професор по политически науки, резултатът показва изолацията на НФ и невъзможността партията да сключва съюзи и печели реални изпълнителни мандати. Според него единственият начин да върви напред е като се обърне към френските избиратели, разочаровани от ляво и от дясно. Лидерът на НФ заяви, че вторият тур ясно е показал връзките (между основните партии), които споделят властта. Въпреки резултатите, льо Пен обяви, че възходът на националното движение е необратим.

Подобна на френската и германска националистически партии, е холандската Партия на свободата основана през 2005 г. с лидер Герт Вилдерс. Нейните политики са политики на административно задържане (правото държавата да задържа лица с оглед запазване на сигурността, без съдебен процес), негативно отношение към имигрантските вълни и към ЕС като цяло. Обявява се срещу присъединяването на нехристиянски държави като Турция към ЕС и срещу двойното гражданство. Само година след създаването си, на изборите през 2006 г., партията става 5-тата най-голяма в парламента.

През пролетта на 2012 г. партията открива антиемигрантски сайт, който претърпява провал. Основната идея на сайта е насочена срещу имигранти от Централна и Източна Европа и има за цел да събира негативни сигнали срещу централно- и източноевропейци, които „цапат и създават проблеми“. Според местен всекидневник сайтът е получил 40 000 оплаквания срещу чужденци, но и 135 000 жалби срещу самото му съществуване. Партията често е определяна като изключително крайна, поддържаща ксенофобски идеи и изключително нетолерантна към всичко „чуждо“.

В Австрия също съществува Партия на свободата, която е много сходна с вече изброените – дясна, популистка, евроскептична, поддържа идеята за контролиран либерализъм и приватизация. Тя е основана още през 1956 г., а настоящият й лидер е Хайнц-Кристиан Щрахе. Партията се обявява против безработицата и обвинява имигрантските вълни за влошаването на благополучието на страната, като идеята за хаймата (т.нар. родната земя) е основна за вярванията на поддържащите й.

От 2010 г. националистическите партии в Европа са в своя разцвет и набират все по-голяма популярност. Това се дължи най-вече на различни строги икономически и бюрократични мерки въведени от Съюза, както и на имигрантската криза. Подобни настроения имат своята психологическа основа, която се определя като „бягство от свободата” от философа Ерих Фром. Според него „малкият човек“ се чувства самотен и безпомощен в общество, където властват безлики икономически закони и бюрократични институции, а традиционните връзки със социалното обкръжение са размити или разкъсани. Изгубвайки семейните и обществени корени, хората имат необходимост от нещо, с което да ги заменят и понякога ги намират в чувството на съпричастност към авторитарна и военизирана организация или в тоталитарна идеология.

Като цяло историческото минало би трябвало да е коректив за всеки здравомислещ човек и да не допуска да се стига до крайности. Не бива да се забравя, че историческата памет предава от поколение на поколение предупреждението, че расизмът и човеконенавистта окървавяват света и оставят десетки милиони жертви. Понякога те започват съвсем безобидно и най-демократично.

Според професор Рут Удак от университета в Ланкастър съществуването и успехът на популистките партии има различни причини в различните страни. Първият вид са партии, които набират подкрепа чрез двойнствени отношения с фашисткото и нацистко минало. Такива са тези в Австрия, Унгария, Италия, Румъния и Франция. Вторият вид се фокусира върху „постоянната заплаха от Исляма“ – Дания, Холандия, Полша, Швеция и Швейцария. Като в скандинавските страни главната причина за успеха на популистки партии е страхът у хората, че националната култура е под заплаха. Третият вид насочва пропагандата си към заплаха за националната идентичност от етническите малцинства. Такива са популистките партии в Унгария, Гърция, Великобритания. Последният вид партии набляга на идеята за консервативно християнските фундаментални ценности. Това се наблюдава и в България.

В правителствата на различните страни, сред избирателите, а и в органите на ЕС, крайно десните партии срещат сериозна опозиция. В ЕП дори съществуват призиви, партии, които не спазват правата на човека, да бъдат гонени от европейските политически семейства. Обвиняват се някои управляващи партия (в Словения, Унгария, България и др.) за предприетите от тях действия срещу бежанците. Всъщност мнозина европейци не съзнават, че вече има прекалено много съществени въпроси, които се решават именно на европейско равнище и следващият тест за политическите настроения в Европа ще бъдат бъдещите избори.

Публикувано на 30 Декември 2015 в 12:58 часа от
Христиана Демирева


Ключови думи:евроскептицизъм, националистически партии, национализъм, антиислямизъм, емигранти, бежански проблем

3 Коментара
От Теодора публикуван на 10 Jan 2016 07:03 pm
Както се вижда от статията, евроскептицизмът нараства, но достатъчен ли е този тест за политиците в ЕС да вземат правилните решения?
От Теодора публикуван на 10 Jan 2016 07:03 pm
Както се вижда от статията, евроскептицизмът нараства, но достатъчен ли е този тест за политиците в ЕС да вземат правилните решения?
От Теодора публикуван на 10 Jan 2016 07:06 pm
Както се вижда от статията, евроскептицизмът нараства, но достатъчен ли е този тест за политиците в ЕС да вземат правилните решения
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас