Българо-руските отношения

В края на XX и в началото на XXI век започва развитието на няколко процеса, които променят чувствително отношенията между България и Русия.

Първият процес е свързан с разпадането на Източния блок -откъсването на т.нар.  „сателитни държави“ от съветското влияние, отнемането на политическия монопол на комунистическите партии и провеждането на демократични избори, разпадането на СССР на съставните му републики и формалното разформироване на организациите на Блока (СИВ, Варшавски договор). Всички тези събития поставят българо-руските отношения в нови рамки. За първи път от десетилетия българският управленски елит получава възможността да бъде независим от решенията на Москва и да провежда самостоятелна вътрешна и външна политика. В същото време икономическата зависимост на страната от Русия остава силна, а определени групи в българското общество продължават да защитават проруски позиции.

Вторият процес е сближаването на България със Западна Европа и САЩ и приемането й за пълноправен член на НАТО (2004) и Европейския съюз (2007). Участието в тези организации дава определени предимства на България, но и създава трудности - на управляващите се налага да балансират между различни и често противоречащи си интереси (европейски, американски и руски), като в същото време се съобразяват и с националните приоритети.

            Третият процес е трансформацията в руската политика в последните 15 години, в които водещата политическа фигура в страната е Владимир Путин. Този период се характеризира със засилване на държавната намеса в много от сферите на публичния живот и със създаване на управленски модел (наричан от някои изследователи „путинизъм“), който може да бъде определен като авторитарен. Големите президентски правомощия, гарантирани в конституцията от 1993 година, биват допълнително разширени (президентът вече назначава и освобождава от длъжност главите на административните единици на Руската федерация; увеличен е президентският мандат от 4 на 6 години).Така останалите национални, регионални и местни властови органи стават все по-зависими от президента. Още в началото на управлението си Путин се стреми да влияе на икономическия и политическия живот в Русия и да го подчини на държавните (президентски и правителствени) интереси. За целта той назначава на ключови постове свои лични приближени, засилва държавния контрол във важни за страната предприятия и прави опит да ограничи влиянието на руските олигарси, като част от тях успява да привлече за свои съюзници, а други подлага на различни репресии. Жертва на репресии стават и други противници на режима - журналисти, представители на опозиционни партии, обикновени граждани. Въпреки това одобрението за Владимир Путин и провежданата от него политика остава високо, което вероятно се дължи на подобряването на жизнения стандарт по време на неговото управление. Във външен план Русия се стреми да си възвърне позицията на един от световните лидери, която е загубила през 90-те години на XX век. Израз на този стремеж е руската косвена намеса в конфликти от Близкия изток (например гражданската война в Сирия), идеите за създаване на икономически и политически съюз между държави от бившия СССР и други европейски и азиатски страни (Евразийски съюз), пряка намеса във вътрешните работи на други страни–войната с Грузия през 2008 година и особено военната намеса в Украйна. Промяната в руската външнополитическа стратегия означава и втвърдяване на руските позиции в отношенията със САЩ и със страните от Европейския съюз, включително и с България.

Влошаването на отношенията Русия-ЕС и Русия-САЩ поставя България и българското правителство на своеобразен кръстопът. От една страна, българската държава вече 8 години е пълноправен член на Европейския съюз. Това предполага съобразяване с общата европейска политика по въпроса с кризата в Украйна. От друга страна, Русия е един от основните търговски партньори на България, като страната ни е особено зависима от вноса на руска енергия. Не бива да се забравя също, че в Украйна има значително малцинство от етнически българи, чието мнение също трябва да бъде отчетено. В тази ситуация най-логичният ход изглежда да се приеме една умерена позиция, която да осъжда въоръжената агресия, но в същото време да внимава да не засегне руската държава.

В действителност първите официални реакции относно референдума в Крим са разнородни. Външният министър Кристиян Вигенин категорично се обявява против признаването на резултатите от него. Тази негова позиция обаче му навлича гнева на част от българските народни представители - както на членове на групата на АТАКА, така и на депутати от неговата собствена партия (БСП). В крайна сметка парламентарните партии (с изключение на АТАКА, която заема изцяло руски позиции по случая), правителството и президентът на страната успяват се споразумеят и да излязат с обща позиция, която призовава  „всички страни, които имат участие в настоящата криза, да преустановят всякакви провокации и да се въздържат от нарушение на международното право.“ Тази обща позиция наистина се въздържа от крайности и изглежда приемлива. Отношението на партиите към Кримската криза обаче разкрива някои негативни характеристики на политическия и партийния живот в България, които отново се проявяват по-късно през годината:

1.Липсва координация между отделните институции на държавната власт по въпросите на външната политика, включително между управляващите мнозинства и излъчените от тях правителства

2.Българските партии използват кризата в Украйна, както и други международни проблеми, за да отправят послания към избирателите и така да печелят популярност. Няма достатъчно осъзнаване от страна на политическите сили, че конфликти като този засягат пряко и България.

3.Това е един от първите пъти, когато се стига до по-сериозни разногласия между управляващата коалиция БСП-ДПС. Повод за това става изказване на лидера на БСП Сергий Станишев, който прави паралел между ситуацията в Крим и хипотетично отделяне на Кърджалийска област от българската територия.

4.Българската държава (това важи и за много други европейски държави) показва двоен стандарт по отношение на въпроса за Крим, тъй като през 2008 година българското правителство признава независимостта на Косово - също област, която се отделя от държавата-майка (Сърбия) едностранно. Интересно е да се отбележи, че и в двата случая правителствата са доминирани от министри на БСП - партия, която по принцип се застъпва за по-тесни връзки с Русия.

Българското правителство подкрепя европейските санкции срещу Русия. Бившият премиер Пламен Орешарски заявява, че страната няма да използва възможностите си да блокира решенията на ЕС, но същевременно се обявява против прекомерни санкции, които ще навредят на българската икономика.

Най-сериозният проблем пред българо-руските междудържавни отношения през 2014 година може би е състоянието на проекта  „Южен поток“. Проблемите по проекта започват още с началото на руската военна интервенция в Украйна. Европейската Комисия предприема законови мерки, с които принуждава България да спре изграждането на газопровода. Проблемите по проекта са основната причина за посещението на руския външен министър Сергей Лавров през юли. Неяснотата продължава  и в началото на мандата на новото българско правителство, а през декември руската страна (в лицето на Владимир Путин ) окончателно обявява, че проектът няма да бъде продължен поради некоректното отношение на България и ЕС и предлага алтернативен път през Турция.

 Газопроводът  „Южен поток“ е добър пример за това как икономиката се смесва с политиката и бива използвана за политически цели. Самата руска идея да бъде изградено толкова скъпо съоръжение има по-скоро политическа, а не икономическа обосновка-да бъде заобиколена Украйна, през която минават голяма част от руските газови доставки за Европа и която през годините се оказва проблемен партньор .Действията на Европейската комисия също могат да се разглеждат като политически мотивирани - съществуват теории, според които Комисията използва формален юридически повод (несъответсвие на проекта с Третия енергиен пакет), за да забави строежа и така да запази възможността на украинското правителство да упражнява натиск върху Москва по линия на енергийните доставки.

 Проведените в България предсрочни парламентарни избори доведоха до сериозни промени в конфигурацията на българския парламент. Състави се коалиционно правителство от десни партии, което даде заявки за пълно обвързване с политиката на Европейския съюз и за по-твърда политика спрямо Русия.

Настоящото състояние на отношенията между двете страни е притеснително. По всичко изглежда, че доверието на руския президент в България е намаляло. Това безспорно е неприятно за страната ни - не само защото планираните руски енергийни проекти (най-вероятно) няма да се осъществят, но и защото намалява възможността за бъдещи мащабни руски инвестиции в българската икономика. Вероятно е българското правителство да потърси стопляне на отношенията с Москва.Цялостното развитие на ситуацията обаче ще зависи много повечеот решенията на САЩ, Русия и институциите на Европейския съюз.

Публикувано на 24 Март 2015 в 19:36 часа от
Калоян Иванов


Ключови думи:Русия, България, отношения

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас