Алишер Таксанов: отношенията със съседите

Можe ли да се очаква по-активно вмешателство от страна на големите външни играчи, с цел да повлияят върху обстановката в Узбекистан? Ако да – то от кои и на каква основа? В каква степен, според Вас, това е  неблагоприятно или опасно за републиката?

По отношение на Таджикистан и Киргизстан, Узбекистан, нека кажем така, има доста комплицирани отношения по определени въпроси. Целият регион е доста пъстър в етноконфесионален план. Възможно ли е настоящата ситуация и, евентуално преходният период, да станат мотив за реваншистки настроения в Бишкек и Душанбе или сред малцинства в Узбекистан?

- Узбекистан е считан за ключова точка на картата на Централна Азия - това е единствената страна, която има граници с всички републики - Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан и Туркменистан. През нея преминават важни авто-, авио- и железопътни магистрали, съединяващи Югоизточна Азия с Европя и Близкия Изток, т.е. това е елемент в глобалната между-континентална транспортна мрежа. Републиката е богата на важни ресурси за световните пазари - уран, злато, сребро, волфрам, газ, памук. Но е факт и, че страната е силно зависима от водните ресурси, постъпващи от съседите, преди всичко Киргизстан и Таджикистан, и това обстоятелство напряга узбекското правителство. Така е, защото Бишкек и Душанбе изграждат на водните възли (реките) хидротехнически съоръжения, които могат да ограничат Ташкент в достъпа ме до такъв изключително важен ресурс. Затова външните играчи винаги имат лостове за влияние върху Узбекистан.

В Централна Азия стана неспокойно след участието на СССР във вътрешно афганистанския конфликт, който след 90-те години са превърна в заплаха за целия пост-съветски регион. Наркотрафик, религиозен екстремизъм, незаконно преминаване на оръжие са основните моменти, последвали изтеглянето от Афганистан за Узбекистан. В периодите 1991-92, 1999-2000 години Узбекистан усещаше реално въздействието на радикалния ислямизъм върху политическата стабилност и опита за смяна – дори и да е авторитарен, но все пак – на светския режим с теократичен, един вид проекция на положението в Саудитска Арабия или Иран.

Ташкент има не прости отношения със съседите, макар че се предприемаха стъпки за създаване на общ пазар - т.нар. Проект „Централно-азиатско икономическо пространство”, който се трансформира в интеграционната групировка Централно-Азиатска Икономическа Общност (с участието на Узбекистан, Казахстан, впоследствие се присъединиха Киргизстан и накрая Таджикистан; Туркменистан избягва подобни модели за регионално развитие, обосновавайки това със своя статут на «постоянен неутралитет»), и което по-късно престана да съществува заради невъзможността проектът да бъде реализиран, по различни причини. Сред тях е разнопосочността на интересите на участниците и личните възприятия на събитията, както и отношението на държавните глави на страните. Получи се така, че политиката в Централна Азия е персонифицирана и се определя, преди всичко, от личната позиция на президентите и интересите на финансово-промишлените групировки и кланове. Последните бяха на явно противоположни мнения, а и между себе си, за част от доходите от търговия със страните от региона и света.

Да, на погребението на Ислам Каримов на 2 септември 2016 г. присъстваха много знакови фигури от региона — президенти и министър-председатели, ръководители на международни мисии, но това е по-скоро, не просто почит към паметта на първия ръководител на независим Узбекистан, отколкото за „опипване на почвата” за последващ диалог с новите лидери. Всички очакват кардинални промени. Това се отнася особено до Таджикистан, с който Ташкент в последните години имаше твърде обтегнати отношения. От 1992 г. не функционират въздушни съобщения. От 2000 г. са налице усложнения в транзита на таджикски товари по железопътната мрежа на Узбекистан. Минирана е границата, където броят на жертвите от гражданското население вече надвишава 100 души. Въведен е визов режим, който усложнява не само придвижването на работна сила, туризма, пограничната търговия, инвестициите, но и пътуванията на роднини при различни семейни мероприятия. В Узбекистан гостите от Таджикистан имат проблеми заради прекалено големите полицейски ограничения. В Таджикистан, на свой ред, узбекската диаспора, наброяваща 3 млн. души, изпитва определен натиск от властите, напр. при ограничението за изучаване на своя език в училищата, при кариерното развитие в държавните учреждения, за водене на бизнес и т. н. Преди време в Таджикистан намираха убежище радикални ислямисти от Ферганската долина, които воюваха както срещу правителството на Таджикистан, така и на Узбекистан, а впоследствие са прехвърлиха в Афганистан (напр. Ислямското движение на Туркестан/Узбекистан). Освен това, Ташкент има проблеми с таджики и киргизи по делимитацията и демаркацията на границите, не е ясен статутът на узбекските анклави в южен Киргизстан.

Затова със смъртта на Каримов много експерти изказаха мнение и надежди, че спорните въпроси ще намерят решение. Не трябва да се твърди, че вина за това носи единствено узбекското ръководство, но то можеше да провежда конструктивен и равноправен диалог със съседа и да постигне позитивни резултати, ако се придържаше към правилото: „съседът е по-близък от роднина”. Т.е. – да превърне зоната по периметъра на Узбекистан в пространство за сътрудничество, стабилност и взаимопомощ. Тогава и заплахите щяха да са по-малко.

Узбекаката „карта” се е разигравала неведнъж. Например, още в съветско време се създаде между-етнически конфликт между узбеки и киргизи в пограничните територии, а през 2010 г. се разгоря ново огнище на кръвопролития в градовете Ош и Джалал-Абад, на територията на Киргизстан, в което загинаха много етнически узбеки; и до сега там се усеща угнетяващо напрежение. Узбекистан тогава прие част от бежанците, но не взе участия в урегулирането на между.етническия конфликт. Според някои мнения, въпросният конфликт е бил разпален от „трета страна”, която е имала за цел официалните власти в Ташкент да бъдат въвлечени във война между републиките – т.е. съществуват заинтересовани външни играчи, желаещи „да си сгреят” ръцете на пожара на подобни противоречия.

Понастоящем са трима главните играчи в Централна Азия - Русия, САЩ и Китай. Русия се определя както първи търговски партньор на Узбекистан, пазар за поглъщане на излишната работна сила (гастарбайтерите), основен източник на парични преводи. САЩ са новите технологии, поддръжка на южните граници на Узбекистан (войските на територията на Афганистан), доставчик на военни и невоенни материали. Китай – това са инвестиции и кредити, наистина - в тези проекти, от които Поднебесната е силно заинтересована.

Има и още няколко регионални играчи с различна степен на влияние - Иран, Турция, Пакистан, Индия, Израел, Саудитска Арабия и Близкия Изток. Узбекистан е обвързан с тях в различни проекти, в частност, транспортният ТРАСЕКА с излаз на иранските и турските пристанища, в проектите на ИКО (Организацията за икономическо сътрудничество, макар, че в последните десетилетия Ташкент охладня към него). Ташкент проявява типична източна гъвкавост, работейки с тази или онази група страни, или с всяка страна по отделно. Узбекистан учреди, а след това излезе от Договора за Колективна сигурност, по-късно участва в анти-руската групировка ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова), от която излезе под натиска на Русия. От 1990 до 2004 г. Ислам Каримов се придържаше към западната ориентация, а след Андижанските събития от 2005 г., когато армията и силите за сигурност превърнаха града в месомелачка, Западът осъди това, с което предизвика недоволството на узбекските власти и те възприеха курс към Москва. Военната база К-2 на САЩ в Ханабад беше изгонена, а мисията на НАТО на летището в гр. Термез - редуцирана. От 2010 г., обаче, отношенията със Запада се затоплиха и Каримов отново започна да се отдалечава от Русия.

Визитата на Владимир Путин в Самарканд на 6 септември, с официална версия да се поклони пред гроба на Ислам Каримов, е само да покаже с кого би желало да работи руското ръководство. Заложено е на Шавкат Мирзияева, премиер-министъра, което вече е явно, от хода на срещите и беседите. Учудващо, но само след два дни – на 8 септември, парламентът го утвърди като ВрИД президент. Излиза, че – както говорят „злите езици”, Путин е назначил Мирзияев на поста на узбекския лидер. Руските власти разполагат със сили за влияние – това са 3 млн. узбекски гастарбайтери, транзитът на товари, пазарите за узбекски стоки (автомобили, нефтохимическа продукция, памук), това са двете бази на територията на Таджикистан (201-ва дивизия) и Киргизстан (Кант). С една дума – лостовете за влияние са предостатъчно.

Китай и САЩ не демонстрираха еднозначен отговор на събитията, въпреки че техните интереси не съвпадат, а понякога са противоположни. Пекин желае да разширява своята икономическа експанзия, а Вашингтон планира да запази своето присъствие в региона, поддържайки войскови контингент в Афганистан. Сега зависи от това, какви стъпки ще предприемат всички външни играчи. На клановете ще им се наложи или да се настройват в съответствие с тях, или да водят своя политика, опирайки се само на една страна, или да се постараят да бъдат напълно независими (но при такъв случай ще се наложи да използват тези скрити ресурси, които се пазят далече от Узбекистан – в сметки в западни банки).

Междувременно, Шавкат Мирзияев вече е пристъпил към прекрояване на картата на вътрешната политика. Той подмени редица хокими (кметове) на градове и райони, прокурори и ръководители на милицията, върна на длъжност вицепремиера Абдулла Арипов, по-рано уволнен за корупция, провежда пренареждане в министерства (на вътрешните работи и на висшето образование). Той публично игнорира голямата дъщеря на президента Гулнара Каримова по време на изказването на съболезнования на починалия.

Във външен план смекчи ситуацията на узбекско-киргизката граница. От изявленията му става ясно, че политиката на лавиране между силните играчи ще продължи, защото Ташкент не желае да бъде обвързван със задължения, които пречат на неговата независимост при избора на курс. Това означава равна отдалеченост от САЩ, Русия и Китай в глобална проекция, и запазване единствено на икономическите връзки, които съдействат за засилването на могъществото на клановете.

- Как виждате от чужбина реалното и мечтаното бъдеще за Узбекистан?

- 8 септември 2016 г. стана отправна точка във вътрешната политика, показала на населението и на международната общност, че не следва да се очаква процес на либерализация и на реални демократически реформи. Ш. Мирзияев е авторитетна персона и той и така притежаваше достатъчно ресурси, за да постигне целите си на президентските избори на 4 декември. Това означава, че той е в състояние и да се придържа към конституционния ред, и да си получи своето. Друго нещо е, че в случая е подтикнал, естествено не без влиянието на специалните служби, парламента към антиконституционно решение, приемайки самоотвода на ръководителя на Сената Нигматулла Юлдашев и назначавайки Шавкат Мирзияев.

Това е ярко потвърждение, че ВрИД фактически се превръща в същия диктатор, какъвто беше Ислам Каримов. И преди Шавкат Мирзияев се е отличавал с деспотичните си методи на управление, а сега ще продължи да изстисква от народа всички ресурси. Пример за това е, че в момента, по принуда, гражданите се изпращат да работят по събирането на реколтата от памук, който е собственост на фермерите, но цялата печалба от чието производство и износ получават ограничен кръг от хора. Това е феодализъм през 21 век, и тази форма на принудителен труд е стратегия за развитието на селското стопанство.

Ш. Мирзияев подписа Закон за милицията, който беше очакван 25 години, но той ще влезе в сила след 6 месеца, което предизвиква недоумение. Според експертите, на това се противопоставя шефът на СНС Рустам Иноятов, който не иска да „развързва ръцете” на милицията. Досега МВР винаги е било структура, поставена по-ниско от специалните служби и естествено, това не се харесва на милиционерите.

Понастоящем в Узбекистан няма легална конструктивна опозиция. Тя е изтласкана зад границите. В страната са останали само нелегални групировки със сепаратистка насоченост и в религиозен формат. Именно те са основната заплаха за сегашния режим. Властите се опитват да управляват тези негативни процеси, назначавайки в регионите свои хора или контролирайки свещенослужителите, приходите на джамиите и сътрудниците на Духовното Управление на мюсюлманите в Узбекистан.

Доколкото на Ш. Мирзияев се падна потънали от каримовските псевдо-реформи икономика и социална сфера, на него ще се наложи да разгребва „авгиеви обори”. Това включва решаването на въпросите на частните предприемачи и конвертирането на валутата, и възможността да бъдат теглени пари, за инвестициите и връщането на кредити, и за корупцията, и за разпределението на средствата от бюджета. Сред проблемите са ръстът на тарифите на услугите и цените на стоките, понижаването на доходите на населението, стесненият пазар на стоки и услуги, повсеместните провали (в средните и висши учебни заведения, по пътищата, в данъчната служба и митницата), което превръща задачите в кошмар.

Естествено, Ш. Мирзияев ще започне да ги решава „по-своему”, т.е. чрез „затягане на гайките”, защото не знае какво са това пазарни механизми и, естествено, човешки права и свободи.

Узбекистан още поне две десетилетия ще остане полицейска и авторитарна държава, в която населението винаги ще разменя своите свободи срещу лозунга „Благодаря за мирното небе”, с който обикновено злоупотребяват корумпираните власти.

 

Публикувано на 19 Декември 2016 в 20:00 часа от
Теодор Савов


Ключови думи:Алишер Таксанов, интервю, Узбекистан, ситуация, президент, избори, Шавкат Мирзияев, отношения, съседни страни

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас