Сърбия с Изтока и Запада

Случващото се в Украйна постави под въпрос стабилитета на международната система, носейки след себе си невиждан през последните десетилетия разрив между Русия и Запада. В създалата се ситуация Сърбия, на чиито министърпредседателски пост е Александър Вучич, прави усилия да балансира между своето европейско бъдеще, разглеждано като единствена и неоспорима перспектива, и отношенията с Русия, която е най-трайният поддръжник на Белград по въпроса за Косово. Всичко това се случва на фона на сериозни икономически предизвикателства, за които експерти алармират през последните няколко години.

Сръбските обществени нагласи бяха тествани на извънредните избори през месец март 2014 г. Тогава Прогресивната партия, с лидер Алесандър Вучич, спечели безапелационно, осигурявайки си мнозинство в 250 членната Скупщина. Същевременно Сръбската демократическа партия на Воислав Кощуница остана извън законодателния орган. Имайки предвид, че Кощуница си служи с остра националистическата реторика и отрича косовската независимост, резултатът е показателен за промените в общественото мнение – то дава приоритет на европейското бъдеще за сметка на националистическото минало. За огромното влияние на Вучич в политическия живот на страната се говореше преди това, във времето, когато той беше вицепремиер и външен министър в правителството на социалиста Ивица Дачич. Вучич и Дачич, заедно с президента Томислав Николич, са представяни като несменяемата тройка във властта, която е носител на една нова политическа линия. След формулирането на членство в ЕС като основен приоритет, започна и подобрение в отношението спрямо Косово, състоящо се в споразумения и чести срещи на високо ниво. Това се наложи от ултиматума на Брюксел – европейско членство само при подобряване на отношенията с Прищина. Въпреки това официално признаване на Косово не е на дневен ред. Оттук идва и втората колона в сръбската външна политика, а именно отношенията с Русия. От обявяването на независимостта на Косово, Москва безрезервно подкрепя Белград с аргумента за нарушена териториална цялост. С оглед на последните събития и анексирането на Кримския полуостров, сръбската страна зае любопитна позиция – от една страна Белград подкрепя териториалната цялост на Украйна (вземайки предвид косовския случай), но същевременно нееднократно заяви, че няма да се солидаризира с ЕС по отношение на икономическите санкции към Москва.

След убедителната победа на Сръбската прогресивна партия голяма част от медиите акцентираха върху необикновения образ на Вучич в сръбското общество. За млади демокрации като сръбската, създаването и обожествяването на дадена политическа фигура са нещо типично. Спорните моменти в неговата политическа кариера не могат да бъдат зачеркнати (нещо, което също е типично за голяма част от политиците от страните в преход). Пътят от член на ултранационалистическата Радикална партия на Воислав Шешел, през поста министър на информацията по времето на Милошевич (1998-2000), до убеден еврофил и министър-председател, струва на Вучич двадесет години. Анализатори наблягат на дейността му докато е министър на информацията, когато голяма част от медиите, осмеляващи се да критикуват режима, са били затворени. От скоро отново се споменава за сериозно политическо влияние над медиите. Омбудсманът Саша Янкович говори за зачестили сигнали за нарушаване на медийната свобода, докато междувременно Вучич прави блестящи медийни изяви, затвърждавайки месианския си образ. Основни елементи от новата му политическа кариера са борбата с корупцията и стремежите към реформи. Те, в комбинация със състоянието на медиите, са необходими условия за членството в ЕС.

През последните години сръбската политическа реторика търпи сериозни промени, които са част от цялостната промяна на външнополитическия курс. Много анализатори отдават тази промяна на Александър Вучич. Всъщност, безспорно е, че на фона на членството на други страни от региона (Словения, Румъния, България и Хърватия) ЕС е възприеман като универсален лек на всички проблемни въпроси, най-вече икономическите. Промяна в общественото мнение, от носталгия по Косово към компромис, е изискване-минимум за прогрес в процеса на присъединяване. От Брюскел държат на конкретни резултати, за да се избегне внасянето на двустранни проблеми в рамките на общността, а освен това лошият пример с България и Румъния ги кара да бъдат по-взискателни към Белград.

По време на президентските избори от 2012 г. ясно се очертаха посланията на двамата основни кандидати. Като един от приоритетните въпроси, които бяха засегнати, се очерта желанието за членство в ЕС. Победата на кандидатът на Прогресивната партия Томислав Николич над Борис Тадич даде ново начало на политиката по този въпрос, което впоследствие се изразява в изгряването на Вучич. Още в нощта след обявяването на първите резултати от изборите Николич заяви, че Сърбия ще търси съюзници „и на изток, и на запад“, елемент, чието практическо измерение стана видимо през последните месеци. Самата Прогресивна партия бе съставена от отцепили се от Радикалната на Воислав Шешел, който по това време вече беше обвиняем в трибунала в Хага. Към този момент въпросът с Косово беше все още неясен. Размириците в Северно Косово през юли 2011 г., когато Прищина изпрати специални части срещу косовските сърби, доведоха до временно прекъсване на диалога. През февруари 2012 г. беше постигнат съществен напредък чрез споразумение, позволяващо на Косово да участва пълноправно в регионални организации и срещи (до този момент, както беше заложено в Резолюция 1244 от 1999 г., страната беше представяна от членове на мисията на ООН). Остава обаче отказът на Сърбия да признае правото на Косово за участие в международни организации извън рамките на региона. Споменатите по-горе събития ясно показват, че основният обект на спора вече се свежда не толкова до статута на Косово, а до областта Северно Косово където живеят косовски сърби. След като с посредничеството на Брюксел диалогът между двете страни беше възстановен, той започна да се води на високо ниво, така че в началото на 2013 г. на една маса седнаха президентите на двете страни и Катрин Аштън. Голямото постижение беше споразумението относно „нормализирането на отношенията“ от април 2013 г. То включва създаване на Асоциация на сръбските общини в Косово, чиито структури ще са на същата основа като тези в Асоциацията на косовските общини. Тя ще има представителна роля в централната власт, но само с „наблюдателни функции“. В девета точка се посочва, че четирите северни сръбски общини (Северна Митровица, Звечан, Зубин Паток и Лепосавич) ще имат регионален полицейски комендант. Той ще бъде косовски сърбин, назначен от Министерството на вътрешните работи и избран от списък, който ще бъде предоставен от четиримата кметове от името на асоциацията на сръбските общини. В предпоследната точка е записано, че двете страни няма да си пречат по пътя към ЕС.

Все пак Брюксел изисква само нормализиране на отношенията между двете страни, а не признаване на Косово. Това носи своите рискове при евентуално членство на Сърбия, но официално признаване е трудно да се изисква, тъй като косовската държава  не е призната също от страните-членки Испания, Румъния, Кипър и Словакия. Освен проблема с Косово, който се възприема като крайъгълен камък за европейското членство на страната, често се споменават проблемите в медийната сфера, борбата с корупцията, изчистването на държавните структури от агенти на бившите служби и т.н. Комисарят по разширяването Щефан Фюле отбеляза, че в преговорите си със Сърбия Брюксел ще приложи уроците от предишни разширявания. В края на март, по време на поредния кръг от преговори между Белград и Прищина, двете страни не успяха да се разберат по отношение на броя на запазените места за косовски сърби в Парламента. В средата на август 2014 г. министър-председателят Алесандър Вучич изрази увереност, че глави 32 (Финанси) и 35 (Други въпроси) ще бъдат отворени до края на годината.

Докладът на Европейската комисия от края на октомври 2014 г. съдържа критики по отношение на практическото прилагане на споразумението с Косово, както и в глави 23 (Съдебна система и основни права) и 24 (Правосъдие, свобода и сигурност).

През последните десетилетия отношенията между Сърбия и Русия вървят към по-тясно сътрудничество. Трябва да се припомни, че Русия подкрепя резолюцията, налагаща оръжейно ембарго над Югославия по време на войната в Босна и Херцеговина, както и подкрепя независимостта на Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина. Когато през 1999 г. самолети на НАТО бомбардират сръбските територии, Москва осъжда действията поради това, че липсва мандат на СС на ООН. От този момент до днешни дни Русия е основен съюзник на Белград по въпроса за Косово, непризнавайки обявената от Прищина независимост през 2008 г. През същата година правителството на Демократическата партия сключи мащабна сделка, продавайки 51% от акциите на сръбската национална енергийна компания (Naftna Industrija Srbija,NIS) на руския Газпром. По този начин Москва придоби изключително влияние над енергийния сектор на страната. Друг момент от сръбско-руските отношения е откриването на руски хуманитарен център в Ниш, който се намира на сто километра от границата с Косово. Тогава бяха изказани съмнения, че центърът всъщност представлява руска военна база, която има за цел да шпионира американската, разположена на двеста километра в съседна Румъния. Така паралелно с европейските усилия, страната задълбочаваше отношенията си с Русия.

Наскоро словашкият евродепутат Едуард Кукан заяви, че Сърбия е като въжеиграч, който „ходи на височина 200 метра без защитна мрежа“, имайки предвид поддържането на тесни отношения с Брюксел и Москва едновременно. Поради случващото се в Украйна сръбската външна политика бе поставена в деликатна ситуация. Николич след изборите обяви, че страната прави целенасочени усилия да търси партньори в няколко посоки, извличайки ползите от това. Това се изразява в сръбската позиция, според която Белград зачита териториалната цялост на Украйна, но отказва да наложи икономически санкции. Конфронтацията между Русия и ЕС обаче доведе до втвърдяване на тона с Брюксел, които иска Сърбия да започне да съобразява външната си политика с тази на ЕС. Последното е трудно постижимо поради липсата на нужните инструменти за влияние точно в тази посока, а и поради факта, че между страните-членки също липсва единомислие, въпреки че крайната позиция е обща. Същевременно се наблюдава интензифициране на контактите между Москва и Белград.

Сръбската позиция беше ясно изразена още през март, когато след поредния кръг от преговори с Прищина, Александър Вучич (тогава все още министър на външните работи и първи зам. министър-председател) заяви, че становището на Белград е ясно и категорично: „Сръбското правителство не е без отношение по въпроса, а правителство, което зачита териториалната цялост, но няма да обяви санкции срещу Русия“. Веднага след изборната победа на Прогресивната партия той заяви, че страната ще си сътрудничи с всички – „с руснаците, американците, китайците и всички останали“. Доказателство за това са съвместният сръбско-китайски проект за мост над Дунав в Белград, инвестиции от ОАЕ, чрез които „Етихад“ закупи 49% от сръбския авиопревозвач „Ят еъруейз“, както и руският заем от 800 млн. евро, който беше насочен за обновление на сръбските железници.

В конкретния случай официалната позиция на Белград представлява опит за опазване на националния интерес. Русия е един от основните търговски партньори на Сърбия с покачване на двустранната търговия с 15% през 2013 и 9% за първата половина на 2014 г. Оставайки извън Европейския съюз, страната не може да се възползва от общия пазар, поради което търговията с Русия е от стратегическо значение. От друга страна, след налагането на реципрочни санкции към Запада, Русия опитва да ориентира търговията си към трети страни с цел да компенсира липсите на местния пазар.

Всичко това предизвика противоречиви реакции в Брюксел. Петер Щано, говорител на комисаря по разширяването Щефан Фюле, заяви, че се очаква Сърбия да уеднакви напълно външната си политика с тази на ЕС в момента, в който стане член. Допълнителен натиск бе оказан през август 2014, когато чрез протестна нота Европейският съюз предупреждава Сърбия да не се възползва от санкциите, увеличавайки износа си за Русия.

По отношение на „Южен поток“ Белград заяви, че ще започне изграждане на трасето, минаващо през сръбска територия. В средата на август 2014 г президентът Николич заяви, че в очакване на разрешаване на спора между Брюксел и Москва, сръбското правителство ще започне строеж на тръбопровода. Той беше регламентиран чрез договор за 2.9 млрд. долара между „Газпром“ и „Центргаз“, подписан в Белград през юли. Идеята Сърбия да се превърне в енергиен разпределителен център на Западните Балкани като изгради разклонения на „Южен поток“ към Хърватия, Македония и доминираната от сърби част на Босна и Херцеговина остава нереализирана мечта.

Същевременно зачестяват двустранните руско-сръбски посещения на най-високо ниво. През юли 2014 г. Николич и Вучич бяха на двудневно посещение в Москва, а Владимир Путин посети страната по-късно. В средата на август в Москва се срещнаха министрите на отбраната на двете страни Сергей Шойгу и Братислав Гашич, за да обсъдят бъдещото сътрудничество във военната сфера. След срещата и двамата наблегнаха на това, че двете страни трябва да продължат да засилват сътрудничеството си чрез съвместни учения. Основа за това беше подписаното през ноември 2013 г година военно споразумение. Тогава Шойгу определи документа като основа, от която ще произтичат следващи подобни споразумения. За текущата година са планирани нови военни учения. Според Гашич през изминалата година двете страни са имали съвместни учения и други събития „повече от всякога до момента“.

Всъщност, във военната сфера сръбското правителство се стреми да запази линията на неутралитет. Задълбочавайки сътрудничеството си с Москва, страната е единствената, която през последните години провежда съвместни учения и с НАТО, и с Русия (от 2006 г. страната участва в програмата „Партньорсво за мир“ на НАТО). В Белград отдавна не отчитат като възможност бъдещо членство в Алианса, имайки предвид крайно негативното обществено мнение след бомбардировките през 1999 г. Руската страна, която нееднократно е протестирала срещу прекомерното разрастване на Атлантическия пакт, също заявява позиция по този въпрос. Москва е най-верният партньор на Сърбия по случая с Косово и в замяна иска гаранции, че Белград няма намерения да се присъедини към НАТО.

Динамичните събития от последните месеци поставят на изпитание сръбската политика на балансиране в няколко посоки. След като направиха болезнения компромис по отношение на Косово, политиците в Белград се стремят към напредък в интеграционния процес, търсейки същевременно ползите от сътрудничество с Русия. Всичко това в условия на повишени обществени очаквания за реформи и подобряване на жизнения стандарт. Страната страда от фундаментални икономически проблеми, които карат някои експерти да предвиждат гръцки сценарии в случай, че не се предприемат спешни мерки – висока безработица, голям дял на държавния сектор в икономиката, разрастващ се дефицит и външен дълг. Предстои да се разбере дали новото правителство на Александър Вучич ще успее да намери правилната формула за извличане на ползите от ситуацията и да тласне страната към икономически напредък.

 

Публикувано на 23 Януари 2015 в 16:57 часа от
Христо Славов


Ключови думи:Сърбия, отношения с ЕС, Русия, Косово

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас