Саудитско-иранската "студена война"

В наши дни Близкият изток е един от най-сложните за разбиране региони в света. Това е така, защото състоянието на международните отношения там е безкрайно объркано от множеството случващи се събития и допълнително усложнено от неизброимите участници в тях. Към 2017 г. регионът е дом на четири провалящи се държави, в лицето на Либия, Ирак, Йемен и Сирия и арена на четири войни – по една във всяка от тези изброени страни. Под термина „провалена държава“ обикновено се разбира страна, изгубила монопола върху легитимното прилагане на физическо насилие в границите на територията си и в следствие на това неспособна да изпълнява своите задължения по обществения договор. Освен това, безброй въоръжени милиции и терористични групировки като Ислямска държава, Хизбула, Хамас, Ал-Кайда и много други разпространяват насилие и екстремизъм и все повече регионални и извънрегионални играчи дърпат конците на участниците в нестихващите конфликти на близкоизточната сцена.

Измежду всички въстания, граждански войни и бунтове, ако се вгледаме по-надълбоко, ще открием, че две страни винаги са замесени – Иран и Саудитска Арабия. Те са непримирими съперници и тяхната вражда е от ключово значение за разбирането на конфликтите в Близкия изток.

Саудитите и иранците никога не са си обявявали война едни на други. Вместо това те се борят непряко като подкрепят противостоящи си фракции в други страни и подклаждат конфликти. Този начин на уреждане на международни спорове е известен като посредническа или прокси война. И това има опустошително въздействие върху региона. Страните, особено бедните, не могат да функционират нормално, ако по-големи и силни държави проектират влияние и дърпат конци в рамките на техните територии. Точно това се случва в Близкия изток. Саудитско-иранското съперничество е една широкомащабна борба за надмощие и за нея целият регион е бойно поле.

Началната дата на саудитско-иранския конфликт е 1979 г., когато по време на Ислямската революция аятолах Рухолах Хомейни (Ruhollah Khomeini) и неговите последователи свалят правителството на шаха и полагат основите на Ислямската република. Това събитие има огромен отзвук в международен план и особено в Саудитска Арабия, защото саудитското кралско семейство изключително много се бои от вероятността аятолах Хомейни да вдъхнови подобно антимонархическо въстание и на тяхна територия. Освен това саудитите виждат и религиозна заплаха в лицето на Техеран. До 1979 г. Рияд е претендирал да бъде водач на мюсюлманския свят, защото двете най-свещени места за мохамеданите – Мека и Медина – са на негова територия. След това, обаче, Хомейни започва да твърди, че неговата общонародна революция е превърнала Иран в лидер на мюсюлманите по света. Отгоре на всичко това, между двете страни има и още едно разделение – официалната религия на саудитите е уахабизма – секта на сунизма, а иранците са последователи на дванадесетте имами – следователно те са шиити. Въпреки че това различие не е причина за конфликта, то изиграва много важна роля в него. Според Кенет Полак (Kenneth Pollack) – водещ анализатор от ЦРУ, специализирал в проблемите на Близкия изток, често срещана грешка е да се прави аналогия между разделението шиизъм/сунизъм в Исляма и разделението протестантство/католицизъм в Християнството. Полак твърди, че първото никога не е било свързано с толкова насилие и винаги в историята, когато сунити и шиити са живеели заедно на едно място, те са се разбирали добре.

Страховете на Рияд се сбъдват, когато Техеран започва да изнася революцията си. Според данни на ЦРУ от 1980 г. иранците са започнали да подпомагат различни групировки, предимно шиитски, в техните усилия да свалят правителства в Ирак, Афганистан и Саудитска Арабия. Това от своя страна кара саудитите да увеличат усилията си в борбата и резултира във формирането на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив през 1981 г. В него участват Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените Арабски Емирства. В този момент близкоизточната сцена е готова за пълномащабен конфликт.

Възходът на Иран като регионална сила заплашва и другите съседни на него държави. През есента на 1980 г. Ирак напада Иран с цел да спре революцията, да увеличи своето влияние в региона и да завземе част от петролните полета, намиращи се под контрола на Техеран. Когато обаче иранското опълчение изтласква иракската войска от територията си и започва да печели, саудитите се паникьосват и се притичат на помощ на иракския президент Саддам Хюсеин (Saddam Hussein), снабдявайки го с пари и оръжия. За Рияд е жизнено важно да поддържа Багдад и да го превърне в непреодолимо препятствие между себе си и Ислямската република. Саудитската помощ превръща войната в позиционна и позволява на Ирак да се бие до 1988 г.  Иранците винят главно саудитите за продължителната война и безбройните жертви, които тя води със себе си и това допълнително повишава напрежението между тях.

Следващият етап в саудитско-иранския конфликт настъпва през 2003 г., когато САЩ нахлуват в Ирак и свалят правителството на Саддам Хюсеин. Нито иранците, нито саудитите искат това да се случи, защото за последните петнайсет години (от края на Ирано-иракската война) Ирак е действал като буферна зона между тях. Истинският проблем обаче идва от това, че американците си нямат ни най-малка представа как да действат в Ирак и правят политическа грешка след политическа грешка. Това създава крайна нестабилност в страната и предпоставки за колапс на държавността. От създалия се властови вакуум и вакуум на сигурността се възпозлват различни шиитски и сунитски въоръжени милиции, които в надпреварата си за контрол над страната, разцепват населението на множество враждуващи фракции. Много от тези групировки се превръщат в посредници (проксита) на Иран и Саудитска Арабия. Иранците започват да снабдяват с пари, оръжия и военни съветници шиитските милиции, докато саудитите – сунитските. Ирак се превръща в арена на една от многото прокси войни на Рияд и Техеран.

Тази тенденция за използване на проксита продължава и в Арабската пролет. За саудитите тази поредица от антиправителствени, антимонархически, продемократични протести е ужасяваща. Те искат региона да е стабилен и се нуждаят от запазване на статуквото. Боят се от евентуално падане от власт на склерозирали автократични режими, защото това може да вдъхнови тяхното население да направи същото. От друга страна, Иран вижда огромен потенциал за действие в Арабската пролет. От десетилетия Ислямската република се бори за промяна на установения регионален ред и това ново обстоятелство само увеличава иранските възможности. Всяка от двете страни, в своите усилия да победи другата, застава зад различни групировки из целия Близък изток. В Тунис, Бахрейн, Либия, Ливан и Мароко. Колкото повече сила прилагат Иран и Саудитска Арабия върху тези страни, толкова по-крехки и нестабилни стават те, толкова по-клонящи към провал на държавността. Сега конфликтът им непрестанно увеличава интензивността си, с тяхното замесване в гражданските войни в Ирак, Йемен и Сирия, кризата с Катар и постепенното отслабване на групировката Ислямска държава.

Важно е да се отбележи, че нито саудитското, нито иранското правителство си търси директен сблъсък с другото. Проблемът се корени в това, че всички тези войни и кризи в непосредствена близост до тях преставляват огромни заплахи за националната им сигурност и националните им интереси и те се винят едни-други за всичко случващо се в региона. Същевременно, всички тези войни и кризи представляват и благоприятни възможности за увеличаване и укрепване на сферите на влияние на Рияд и Техеран. Това създава един порочен кръг, една дяволска спирала на конфликти, от която няма видим изход.

Докато Близкият изток продължава да става все по-нестабилен е невъзможно да се предвиди до къде ще стигнат Иран и Саудитска Арабия в надпреварата си за регионално господство.

Публикувано на 27 Август 2017 в 16:32 часа от
Илиан Бояджиев


Ключови думи:Иран, Саудитска Арабия, конфликт

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас