Ретроспективен анализ на търговските отношения САЩ - Китай

Китайската народна република и Съединените американски щати са двете най-големи икономически сили на планетата за последното десетилетие, а техните пазари са в основата на световната търговска система. През 2018 година САЩ налага значително увеличение на митата срещу вноса на китайски стоки. Това действие поставя началото на така наречената търговска война между двете страни. Независимо от това какъв ще бъде изходът от този икономически сблъсък, той създава смут и несигурност в отношенията между двете най-значими държави в международната среда и това го превръща в проблем от глобално значение.

Човекът, който бива посочен като инициатор на конфликта, тъй като налага въвеждането на новите тарифи, е президентът на Съединените щати Доналд Тръмп. Според самия него търговската война се води от години, но досега конфликтът е бил едностранен, тъй като само Китай е имал икономическа полза и според Тръмп е крайно време САЩ да защити интересите си. Същевременно в международното пространство възниква дилемата кой наистина поставя началото на търговския сблъсък Америка или Китай. Единственият начин да се достигне до правилен извод, е да се направи ретроспективен анализ на отношенията между двете страни и да се открият причините и обстоятелствата, които са довели до сегашната ситуация.

В началото на Студената война отношенията между САЩ и КНР са замразени, тъй като двете страни се оказват в противоположни идеологически лагери. Американците дълго време считат всички комунистически страни за сателити на основния им опонент Съветския съюз. Това е една от главните причини, поради която те скъсват дипломатическите си връзки със страните, приели комунизма в Източна Азия и влагат мащабни финансови средства в опита си да им се противопоставят. Над 168 милиарда долара са похарчени само за операции против комунистически Виетнам, равняващи се на над един трилион долари от 2017 г. Пикът на напрежението между Америка и Китай настъпва по времето на Корейската война, когато двете държави се оказват в състояние на прокси война и дори се стига до битки между техните войски на територията на Корейския полуостров. Почти същото се случва отново при Виетнамската война, когато Китай подкрепя комунистическите сили във Виетнам, но този път не се стига до сблъсък между американски и китайски военни части. Освен че се противопоставя на китайското и съветското влияние в Корея, Виетнам и цяла Азия САЩ подкрепя Тайван като единственото легитимно продължение на китайската държавност цели 30 години, отказвайки да признае комунистически Китай като равноправна страна. Постепенно става ясно, че комунизмът не е единният политически блок, за който са го мислели американците през по-ранните етапи на Студената война и че между Китай и СССР има сериозни търкания, които прерастват в кратка гранична война. При управлението на президента Никсън потенциалът на Китай, като партньор, бива забелязан от американското правителство и през 1971 г. Хенри Кисинджър пристига в Пекин на тайна мисия, за да осъществи преговори с китайците. Двете държави отварят дипломатическите си канали и само за няколко години отношенията им се нормализират. До 1979 г. между Китай и САЩ са установени постоянни посолства. Макар и с различна идеология Китай преминава по-близо към влиянието на НАТО и западните сили и твърдо се позиционира далеч от страните в „източния блок“. Оттогава до днес ситуацията се е променила в някои отношения, но в други е останала почти същата. Основната разлика е в отсъствието на СССР като фактор и в мащабното разрастване на китайската икономика.

Скоро след разпадането на Съветския съюз, Китайската народна република претърпява голям и неочакван икономически растеж и за няколко десетилетия се превръща във втората търговска сила в света, след като Китайската комунистическа партия въвежда елементи на свободен пазар към икономиката на страната. Стандартът на живот обаче е далеч от този на „западния свят“. По-голямата част от населението на тази държава все още живее в крайна бедност, а правителството и продължава да налага тоталитарни методи за контрол над живота на гражданите си. Събитията на площад Тянанмън от 1989 г. още служат като ярък пример за това, колко брутално може да действа китайското правителство, след като погазва безмилостно протестиращите си граждани. Множество значими американски личности, включително Барак Обама, смятат, че дори САЩ и КНР да са по-близки отпреди те силно се разминават по своите ценностни системи.

Идеологическите причини за липсата на разбирателство между двете страни са от голямо значение, но икономическите отношения безспорно вземат превес. Дори американците да не бяха съгласни с вижданията на китайците, ако имаха добро търговско партньорство, надали щеше да се стигне до сериозно противоречие. Години наред все по-капиталистическият Китай се обвързва много по-силно със западния свят, но под повърхността сблъсъкът на интереси се разраства. Общият търговски дефицит на щатите спрямо Китай е над 500 милиарда долара годишно, което показва неравностойното положение в търговските отношения между двете страни, а кражбата на интелектуална собственост, която извършват китайски фирми ежегодно спрямо американски надвишава 300 милиарда. Общият икономически растеж на САЩ се забавя, докато този на Китай започва да расте все по-бързо и да догонва конкурента си.

Историята ни учи, че при подобни геостратегически ситуации, между изгряваща и залязваща велики сили, често започва въоръжен конфликт, но в съвременния свят правилата на международната политика са се променили. Една евентуална война между съвременни суперсили означава тяхното неизбежно взаимно унищожение. Затова, ако ситуацията между САЩ и Китай се влоши, повечето експерти в геополитиката очакват да протече съвременния вид опозиция без нуждата от директен сблъсък на военна мощ. Такъв тип индиректна конфронтация се наблюдава през Студената война и включва методи като: прокси войни, борби за влияние над по-малки държави, санкции, конкуренция по въоръжение и тежки икономически надигравания. Вместо това в продължение на повече от десетилетие Америка не предприема значителни действия, за да се противопостави на Китай. Двете страни в голяма степен поддържат такъв вид дипломация, с която да не си пречат една на друга. Пасивното поведение на САЩ в лицето на основния им конкурент изглежда твърде нетипично и единствения логичен извод е, че двете страни са станали твърде взаимосвързани. От края на миналия век насам американските фирми изнасят индустриалната си мощ в Китай, където има по-евтина работна ръка. Днес американските пазари са почти изцяло зависими от вноса на китайски стоки. Съответно КНР, за да поддържа икономиката си се нуждае от САЩ като основен потребител на тяхното производство. През 2014 г. една четвърт от вътрешния брутен продукт на страната идва от износ на стоки на стойност около 2 трилиона долара, като САЩ е основният им търговски партньор.

Според много икономисти допреди 2017 г. всяко значимо действие, което би могло да бъде предприето от САЩ срещу Китай, неизбежно ще доведе до катастрофални последици за пазарите и на двете страни. В съвременния свят, освен че войната между великите сили изглежда немислима, същото важи до голяма степен и за икономическите конфликти. Поради процеса на глобализация страните са твърде обвързани и вече не могат да функционират като самостоятелни автархии изолирани от света. Точно поради тези причини предишният американски президент Обама до последно се опитва да поддържа идеята за съдружничество с Китай, дори когато Китайската народна република видимо нарушава общоприетите международни конвенции и започва да действа все по-уверено и безкомпромисно, докато Америка стои безучастно.

Всичко това обаче се променя с избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Под негово ръководство политиката спрямо Китай претърпява значителен обрат. През цялата си предизборна кампания Тръмп използва неравностойните търговски отношения между САЩ и КНР като доказателство за нуждата от нов подход в икономическите и политическите връзки между двете страни. За да се ограничи влиянието на Китайската народна република новоизбраният президент предлага решения на проблема, включващи цялостно отстояване на американските позиции в Източна Азия и по-твърдо поведение на Америка спрямо Китай, като дава идеята за по-значими мита. Президентът Тръмп спазва предизборните си намерения, свързани с Китай и това довежда до сегашната геополитическа ситуация. Само за една година от пасивна американската политика спрямо КНР става агресивна и прераства в целенасочена „търговска война“. Безспорен е фактът, че чрез своите действия през последното десетилетие Китай предизвиква това остро поведение от страна на САЩ. Без да бъде възпиран по сериозен начин от външни сили, той извършва незаконни действия срещу съседните си държави. Има множество случаи за това, като например китайските опити да се присвои господството над Южнокитайско море, които довеждат до колосални щети над икономиките на държавите от Индокитайския регион. Напрежението по оспорваните граници на КНР с Индия ескалира, а някои експерти предвиждат опити от страна на китайците за експанзия в Централна Азия заради природните ресурси там или за анексация на Тайван, за да се сдобият с пазарния му потенциал. За разлика от САЩ, който поне привидно защитава световния ред, поведението на Китай е мотивирано изцяло от икономическите им нужди, поради това съществуващия баланс на силите не ги засяга. Част от действията на китайците граничат с неоимпериализъм и представляват заплаха за всичките си съседи, както и за собствените си граждани. Това произтича от растящата самоувереност на новата суперсила, която се чувства недосегаема. Сегашната ситуация твърде вероятно се е породила именно от отсъствието на сериозен опонент или конкуренция на Китай, а като всеки организъм без естествен враг те ще продължат да се разрастват, докато не унищожат цялата си екосистема и следователно самите себе си. Изглежда идеята на САЩ да започне да прилага някаква форма на контрол над Китайската народна република е от полза не само за американците, но и за другите източноазиатски държави.

Опонентът на САЩ вече забеляза промяната в отношенията между двете страни и започна да се адаптира подобаващо. Китайската комунистическа партия винаги е обичала да демонстрира военната си и икономическа мощ пред света чрез големи военни паради и монументални строителни проекти, но от няколко месеца започна да се представя по-агресивно със своите пропаганди и изявления. Сред изказванията на китайските политици се наблюдават все по-често реплики и заплахи спрямо Америка, каквито преди са идвали само от страна на изолационистичната Северна Корея. Доказателство за спада в отношенията между двете страни е фактът, че докато преди ежедневно излизаха доклади на американски икономисти, посочващи промишления възход и просперитет на Китай, сега се говори само за апокалиптични сценарии, касаещи бъдещето на китайската търговия, след налагането на новите мита. Медиите в Америка сякаш нарочно създават очакването за икономическия крах на Китай у населението. Независимо дали преувеличават, или не на това също може да се гледа като един вид пропаганда.

Съединените американски щати от дълъг период от време отлагат тази конфронтация, но понастоящем Доналд Тръмп с пълна сила ги повежда към търговска война и ако отстъпят, и се върнат към пасивната си позиция спрямо Китай, то това би означавало изместването им от световната сцена като първа сила. Китайската народна република пък от своя страна не може да бъде разгромена, без да повлече и САЩ заедно със себе си. Единствената „победа“, която е възможно да бъде постигната в този конфликт, се състои в сключването на взаимноизгодна сделка между двете страни, при която нито едната от тях да не се чувства измамена от другата. Подобни нови отношения между суперсилите могат да вдъхнат повече увереност и стабилност помежду им и да помогнат за изграждането на по-устойчив международен ред. При такива условия, дори в даден момент разрастващата се китайска икономика да задмине тази на американците, двете страни ще могат да останат добри пазарни партньори и евентуалните сблъсъци между тях ще бъдат предотвратени. Безспорно най-лошият сценарий при сегашната ситуация би била по-нататъшната ескалация на конфликта, без намирането, на каквото и да е решение. Тук се появява и въпросът: Възможно ли е, ако събитията се развият по най-лошия начин, да се повтори състезание за надмощие между два глобални хегемона, каквото е съществувало между САЩ и Съветския Съюз? Това е страх, който е обзел част от населението, но дали е основателен?

В настоящия момент, въпреки влошаващите се отношения между двата гиганта, светът още е далеч от ситуацията, в която се е намирал през Студената война, но параноята от миналия век изглежда никога не е изчезвала напълно. При всеки политически инцидент, криза или геополитически конфликт за основен виновник бива посочен традиционния враг. За Китайската народна република главният противник е САЩ, а в случая с Америка това са съответно Китай и Русия. Всичко това създава грешно впечатление, че КНР е един вид заместител на стария враг на запада, но до каква степен има истина в подобно разсъждение?

Ако се разгледат икономиките на най-мощните държави, светът не изглежда да е чак толкова променен от положението, в което се е намирал през втората половина на миналия век: През 1970 г. година най-силната икономика в света е тази на САЩ, втората е на СССР, а след това са подредени Японската и Западногерманската. Днес най-голямата икономическа сила пак принадлежи на САЩ, втора по ред е тази на Китайската народна република, следвани от Япония и Германия. На пръв поглед единствената разлика тук е тази, че голямата комунистическа сила е заменена с друга, но реалността е по-сложна. Промените са огромни, но не могат да бъдат забелязани, ако се гледа на нещата повърхностно. Най-важният фактор е, че докато Съветският съюз е изоставал и западал все повече в сравнение с по-мощната американска икономика и постепенно се е разпаднал, Китай има бързорастящ пазар и притежава реалния потенциал да задмине САЩ, ако продължава да се развива с тази скорост.

Въпреки че Китайската народна република не е и не може да бъде заместител на СССР това не означава, че нова студена война е невъзможна, но е малко вероятна. Евентуалният сблъсък между Китай и Америка би бил много по-различен от този между САЩ и СССР и затова е труден за прогнозиране, но едно нещо е сигурно нито американците, нито китайците ще спечелят от такъв конфликт. Поведението на Тръмп, макар и непредвидимо понякога, не е ирационално. Неговият подход е агресивен, но целенасочен особено във външната политика и не дава индикация, че ще бъде предприето такова действие, с което би започнал нова студена война и вероятно би разгромил икономиката на собствената си страна. Същото важи и за Китай, който е самоуверен във външната си политика, но не би допуснал действия, които да са в ущърб на собствения му пазар.

Когато става въпрос за суперсили и най-малката дипломатическа грешка може да коства милиарди. Точно поради тази причина е интересен текущият американски подход и резултатът, до който ще доведе той.

Публикувано на 24 Януари 2019 в 18:23 часа от
Йордан Николчов


Ключови думи:САЩ, Китай, търговска война, ретроспективен анализ

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас