Женева - стъпка към решаване на кипърския въпрос

Кипър е малка по площ островна държава, която притежава стратегическо географско положение, тъй като се намира в контактната зона между две културно-цивилизационни пространства, представляващи естествен кръстопът на традиционни транспортни и търговски коридори – Южните Балкани и Източното Средиземноморие (Леванта). Географското разположение на острова винаги е оказвало влияние върху неговата история и цивилизация. Благодарение на стратегическото си разположение Кипър се превръща в „ябълката на раздора“ за големите държави в борбата им за опорни пунктове и територии в Близкия изток.

Историята на Източното Средиземноморие е тясно преплетена със съдбата на кипърския народ, носител на дългогодишна културна традиция. Кипър е един от центровете на критско-микенската култура (колонизиран от древните елини през 1600 г. пр.н.е.). От 700 г. пр. хр. островът е бил владян последователно от финикийци, асирийци, египтяни и перси. Окупиран е от римляните през 58 г. пр. хр. При разделянето на Римската империя през 364 г. Кипър е включен в състава на Византия. Той е византийска провинция в продължение на осем века до завладяването му през 1191 г. от английския крал Ричард Лъвското сърце, който го продава една година по-късно на франките. Династията на Лузинянците управлява три века, след което е отстъпен на Венецианската република (през 1489 г.)

Османската империя завладява Кипър през 1571 г., след ожесточени битки на територията му. Повечето от турците, които се заселват на острова по време на тривековното османско господство, остават там дори след анексирането му от Великобритания през 1914 г. През последните години на османската власт историческите изследвания отбелязват укрепване на чувството за гръцка идентичност и засилване на желанието за обединение с Гърция (т. нар. еносис) сред гръцките кипърци.

Съдържанието на кипърския въпрос се е променяло през различните исторически периоди. В исторически план кипърския въпрос е отражение на борбата между различни държави за упражняването на ефективен контрол върху територията на острова. Най-характерната особеност на геополитическото положение на Кипър е свързана с обективното съществуване на две квази-държави – гръцка и турска. Гръцката част на острова (Kypriaki dimokratia) доминира в социално-икономическото му развитие и обхваща близо 2/3 от площта на Кипър, а турската част - наречена Севернокипърска турска република (Kuzey Kibris) е призната само от Турция. Наличието на подобни образувания е достатъчно основание за високата степен на геополитическа конфликтност, която се регулира от вътрешно-политическа граница, представляваща буферна зона, дълга 180 км. Тази физическа бариера е известна като „Зелената линия“ и се охранява от войски на ООН (UNFICYP), като в културен аспект разделя православното гръцки-говорещо население от турско-езичните кипърски мюсюлмани. Тя е и външна граница на ЕС, където от гледна точка на икономическите принципи, членува единствено гръцки Кипър, а това се допълва и от политическата изолация на турската част, тъй като там кипърското правителство не може да упражнява ефективен контрол.

Кипър има многовековна бурна и драматична история, като във всяка епоха специфичното му местоположение е благоприятствало осъществяването на активни търговско-стопански връзки. В своята предистория конфликтът започва между Кипър и Великобритания. Последната се явява в качеството на колониален владетел, а Кипър води борба за самоопределяне. След извоюване независимостта на страната, съдържанието на конфликта се променя и той се трансформира в геополитически проблем между кипърските гърци и турци за идентичността на държавата.

Кипърският въпрос е от голямо значение за националните и териториални интереси на Гърция и Турция. Преплитането на интересите на двете държави става на няколко нива: и двете страни имат исторически причини да считат територията за тяхно владение; второ – владеенето на острова дава предимство на една от тях да играе активна роля в целия регион на източното Средиземноморие, в близост до основните пътища за транспортиране на нефт, газ и други ресурси от и към Близкия изток и Северна Африка.

Кипърският конфликт е постоянно под обсега на международната общност, ООН, НАТО и други международни организации, които са затруднени от решаването му, тъй като става въпрос за независима държава, член на ООН. Допълнително усложнение внасят и преките интереси на Гърция и Турция, както и на други държави с апетити в региона като Великобритания, САЩ и Русия. С влизането на Кипър в ЕС, кипърският проблем става и европейски проблем.

Според митологията Кипър е родното място на древногръцката богиня на любовта Афродита. Модерната история на страната обаче е свързана повече с омраза и насилие между гръцките и турските обитатели на острова.

През Първата световна война Кипър е анексиран от Обединеното кралство. През 1923 г., след формирането на Република Турция, правителството й официално признава британската власт над Кипър. Гръцките кипърци, убедени, че исторически и културно принадлежат към Гърция, обаче вдигат бунт през 1931 г., който бива потушен. След края на Втората световна война Великобритания отхвърля исканията за присъединяване на Кипър към Гърция, като вместо това предлага на страната самостоятелно управление.

През 1954 г. Гърция, която заради близостта си с Великобритания до момента не се е намесвала в конфликта, повдига въпроса за статута на Кипър пред ООН. Турция обаче се противопоставя остро на обединението между Кипър и Гърция. Анкара заявява, че ако Великобритания се оттегли от острова, властта трябва да бъде предадена в ръцете на Турция, заради турското население в Кипър и факта, че османската власт се е простирала над територията, преди Великобритания да я анексира. Това е удар за кипърските гърци, които започват партизанска война за правото на самоопределение. Постепенно Турция се отказва от идеята за това целият остров да й бъде предаден, като започва да твърди, че на територията живеят две различни общности – гръцката и турската.

След 1960 г. Кипър получава независимост от Великобритания, при която обаче властта се поделя между кипърските турци и кипърските гърци. Британците също запазват правата си върху част от територията – две военни бази. До 1960 г. кипърският въпрос е колониален проблем, който се разрешава с предоставянето на независимост на острова и създаването на Република Кипър. От 1960 до 1974 г. това е предимно вътрешнополитически етнически конфликт между кипърските гърци и кипърските турци, който преминава под различни форми, включително въоръжени сблъсъци и сегрегация. Съществено е косвеното участие в конфликта на държавите-гаранти за независимостта на Кипър. През този период е въвлечена и ООН с разполагането на нейни сили на територията на острова и осигуряването на посредническа роля за разрешаване на въпроса.

На 15 юли 1974 г. гръцко-кипърски националисти, с подкрепата на Атина, извършват преврат на остров Кипър. Целта - присъединяването на Кипър към Гърция. За турското малцинство, съставляващо около една пета от населението на острова обаче, това е недопустимо. Няколко дни по-късно турската армия нахлува, окупирайки северната турска част на острова. Разделението на Кипър става факт, като се превръща в доминиращ елемент на кипърския въпрос. Въоръжените сблъсъци между двете общности са прекратени с цената на разделението и с присъствието на сили на ООН по поддържане на мира и разполагането на турски военен контингент в северната част на острова. Събитията през 1974 г. поставят в центъра на вниманието и въпросите, свързани с възникналия бежански проблем – повече от 160 хиляди кипърски гърци напускат родните си места и получават статут на бежанци. В същото време около 65 000 кипърски турци напускат контролираната от кипърските гърци част на острова и се настаняват в територията под турски контрол.

През следващата година ООН предприема нови стъпки към преодоляването на конфликта чрез поредица дискусии, но те не дават реални резултати. Все пак на 12 февруари 1977 г. е постигнато споразумение за федеративното преустройство на Кипър, който трябва да включва две квази държави, чиито територии да бъдат допълнително определени на икономическа основа и на базата на собствеността върху земята. Създават се също предпоставки за демилитаризирането на острова, а на централната власт се предоставят права, които да осигуряват единството на държавата, но двете страни така и не успяват да се договорят докрай, тъй като имат различия по тълкуването принципа на съществуване на двуобщностната федерация.

На 15 ноември 1983 г. кипърските турци се възползват от следизборната политическа нестабилност в Турция и едностранно обявяват независимостта на Северно кипърската турска република – акт, който не е приет от Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, турските власти и общност, като цяло, са доволни, защото на практика постигат своята геополитическа цел, а именно разделянето на Кипър чрез обособяването на територия, която да е под техен контрол, и на този етап подобно решение напълно ги задоволява.

В течение на няколко години кипърският конфликт престава да е актуален и постепенно потъва в забрава, тъй като на организираните от ООН дискусии двете страни остават твърдо на своите позиции, поради което промяна в статуквото не може да се очаква. През 1997 г. обаче, основните параметри на кипърския проблем се променят, поради взетото решение от ЕС за старта на преговори за присъединяване на Република Кипър, с което се създава нов катализатор за разрешаване на спора, тъй като Турция няма право на вето, а преговорите насърчават двете страни да са по-умерени в исканията си.

Постепенното попадане на кипърския въпрос във фокуса на внимание на ЕС всъщност превръща Съюза в основен играч при опитите за разрешаването му. Волята на ЕС да намери решение на кипърския проблем чрез прекратяване изолацията на Северен Кипър, интегриране икономиките на гръцката и турската част и подобряване контактите между двете общности, трябва да създаде нужните условия да подпомогне обединяването на острова. Позицията на Никозия обаче е различна – кипърският въпрос следва да се реши в рамките на ООН, а не в някакъв друг формат и то само с участието на пряко ангажираните в него страни – кипърско-гръцката и кипърско-турската.

Понастоящем основните параметри на кипърския проблем, за които се търсят решения с помощта на ООН са четири – международните гаранции за сигурност на острова; правомощията на централните органи на бъдещата обща за кипърските общности държава; определяне на територията, която да се възстанови под контрола на кипърските гърци; въпросите свързани с възстановяването на правото на собственост и със завръщането на бежанците.

От месец май 2015 г. насам се водят активни преговори за търсене на решение на кипърския въпрос. Въпреки напредъка през последната година и половина обаче, редица важни въпроси остават открити. Така се стига до преговорите в Женева през януари (12.01.2017 г.) тази година, когато започва нов кръг преговори за повторното обединение на остров Кипър.

Международната общност, с изключение на Турция, не признава Северен Кипър като независима държава. Това не е първият опит на международната общност да осъществи обединение на острова. Последният опит за обединение се проваля на референдум, който се провежда на 26 април 2004 г. под егидата на ООН. Против обединението гласуват 75% от кипърските гърци, за разлика от кипърските турци, мнозинството, от които гласуват за плана на Генералния секретар на ООН – Кофи Анан (трябва да се отбележи, че на този референдум участват не само кипърските турци, но и преселниците от Турция, които според гръцките власти в Република Кипър надхвърлят числеността на самите кипърски турци).

Основните причини за подновяването на преговорите и обръщането на погледите на Великите сили отново към Кипърския въпрос трябва да търсим във все по-задълбочаващата се криза в Близкия изток - войната в Сирия и борбата срещу Ислямска държава (ИДИЛ). В създалата се ситуация, двата проблема са взаимно свързани и в голяма степен си влияят. Решаващи за това са геостратегическото място на Кипър и геополитическите интереси на Великите сили. Не напразно един немски археолог пише: „Този, който иска да се превърне и да остане велика сила в Изтока, трябва да държи Кипър в ръцете си!“.

Друг въпрос, който силно вълнува не само Кипър и страните гаранти, но и Европейския съюз и САЩ са залежите на природен газ край кипърските брегове. Разкриването на находища на природен газ южно от остров Кипър поставя ново измерение към нерешения Кипърски въпрос. Пристъпването през 2011 г. от страна на кипърското правителство към изследване и проучване на залежите на хидрокарбонни суровини в своята изключителна икономическа зона в акваторията на Средиземно море предизвика негативната реакция на Турция. В качеството си на страна-гарант на Република Кипър, Анкара се противопоставя на настоящите действия на Никозия, преди да е постигнато решение на вътрешния политически конфликт между гръцко-кипърската и турско-кипърската общност.

Следва да се отбележи, че и двете страни изпитват жизнена необходимост от усвояването на разглежданите ресурси. За Турция те са важни поради възможността от намаляване на зависимостта от 97% внос на енергия за своята развиваща се икономика. За Кипър евентуалните косвени и преки финансови ползи ще имат решаващо значение за макроикономическата стабилизация след финансовата криза от началото на 2013 г.

Кипър притежава суверенното право върху изключителна икономическа зона в акваторията на прилежащото й морско пространство в съответствие с Конвенцията за морско право на ООН от 1982 за изследване, проучване и експлоатация на намиращите се в нея природни ресурси. Според Договора за морско право и обичайното право, крайбрежните държави притежават изключителни икономически зони, в които могат да експлоатират съществуващите природни ресурси – риба, хидрокарбонни и петролни залежи. Присъствието в тях на военни съдове е допустимо, доколкото те са в международни води, но без да възпрепятстват или застрашават корабоплаването.

Гръцко-кипърската страна разглежда тази дейност в рамките на Общата европейска политика и политика за сигурност на Европейския съюз, в чийто контекст са и сключените заедно с Гърция тристранни споразумения с Египет и Израел относно сътрудничеството във всички области в региона на Източното Средиземноморие. По този начин, всички съществуващи противоречия, каквито са и тези между Кипър и Турция, се разглеждат пакетно. На тази основа, напредъкът  на преговорите по Кипърския въпрос се обвързва пряко с изтеглянето на турския изследователски кораб „Barbaros” от участък 12 на зона „Афродита” на кипърската изключителна икономическа зона.

Гръцко-кипърската страна заявява, че турско-кипърската общност ще може да се възползва законно от енергийните ресурси на изключителната икономическа зона, но след постигане на решение по Кипърския въпрос, когато общността отново ще представлява част от суверена на кипърската държава. Точно това не се приема от турска и турско-кипърска страна, като се настоява или да се намери механизъм за включване на турско-кипърската общност в настоящата дейност по изследване и усвояване на ресурсите, или всяка друга едностранна дейност на гръцко-кипърската общност да се преустанови до намирането на решение на Кипърския въпрос.

Гърция на свой ред представя позиция, чиито основни елементи са: действията на Турция представляват грубо нарушение на суверенното право на Република Кипър в нейната изключителна икономическа зона и Международната конвенция на ООН за морско право; турските провокационни действия подкопават сигурността, стабилността и мира в региона; ресурсите в изключителната икономическа зона принадлежат на двете кипърски общности и държавата Кипър; опитите на Турция да сложи ръка върху тях под предлог защита на правата на турско-кипърската общност само отдалечават от решението на Кипърския въпрос; ситуацията в Източно Средиземно море е елемент от по-широкия контекст на кризата в Близкия изток, като създават допълнително усложнение в средата за решение на Кипърския въпрос.

Според Турция обаче, определяне на изключителна икономическа зона в крайбрежната територия на Кипър не може да се осъществи без да бъде постигнато решение на Кипърския въпрос. Гръцко-кипърската страна узурпира правото на турско-кипърската общност върху използването на ресурсите на остров Кипър, като се възползва от членството си в Европейския съюз. По същество както турската, така и гръцко-кипърската страна разглеждат спора за определяне и експлоатация на изключителната икономическа зона като част от общия процес по намиране на решение на Кипърския въпрос.

Европейската позиция се съдържа в Решение на Съвета на правителствените и държавните ръководители на страните членки и Резолюция на Европейския парламент от 12 ноември 2014 г. Признава се легитимното право на Република Кипър да определи в съответствие с международното право своя изключителна икономическа зона и да изследва, проучва и експлоатира природните й ресурси. Действията на Турция се определят като провокативни и се призовава към въздържане и съобразяване с международното право.

Американската позиция се изразява в принципна подкрепа и признаване на легитимното право на Кипър да определи заедно със съседните й страни общи изключителни икономически зони, които да използва за изследване, проучване и експлоатация на находища на природен газ. Създалото се противоречие между Кипър и Турция се разглежда като причина за преустановяване на преговорите между гръцко-кипърската и турско-кипърската общност за решение на Кипърския въпрос.

През юли 2015 г. лидерите на двете кипърски общности – Анастасиадис и Акънджъ отбелязват напредък в подновените преговори, като се договарят за признаването на индивидуалното право на собственост. Те декларират, че правата на всички собственици на имоти, както и на сегашните им ползватели ще бъдат спазвани в рамките на споразумение.

Последните месеци десетилетните усилия за обединение на малката средиземноморка страна навлизат в решаваща фаза. За пръв път международна конференция с участието на висши представители на ООН и ЕС събира в Женева лидерите на двете кипърски общности Никос Анастасиадис и Мустафа Акънджъ с трите страни гаранти – Великобритания, Гърция и Турция. Така за пръв път Анкара влиза в диалог с Република Кипър, която не признава. Другата важна стъпка, направена в Женева от кипърските лидери и тримата гаранти е отварянето на последната, шеста глава от преговорния процес. Това е най-конфликтната и ключова за решението тема за сигурността и гаранциите за бъдещия обединен Кипър. Тя разделя двата „лагера“ с напълно противоположни позиции. Кипърските гърци и Атина настояват за отпадане на гаранциите (правото на Великобритания, Гърция и Турция на военна интервенция в Кипър) и за изтеглянето на турската окупационна армия от острова. Кипърските турци и Анкара искат тя да остане.

Конференцията завършва без споразумение, но с решение да продължи работата си на три скорости. Специално създадена ескпертна група трябва да търси решения по сигурността и гаранциите. Резултатите ще бъдат поставени отново на политическо ниво. Очакванията са Женева-2 да се състои до края на януари. Едновременно с това двамата кипърски лидери преговарят по оставащите нерешени въпроси в другите пет глави, засягащи вътрешните аспекти на бъдещото споразумение.

Две формули трябва да се намерят след Женева. Едната трябва да изчисли как в бъдещата федерация да се гарантира конституционния ред и сигурността и на двете кипърски общности така, че никоя от тях да не бъде застрашена. Само няколко часа обаче след приключването на международната конференция в Женева, която дава надежда за решаване на кипърския въпрос, турският президент Реджеп Ердоган заявява, че Турция няма да изтегли войските си от Кипър и ще остане на острова завинаги, освен ако Гърция не се съгласи да изтегли своите военни сили.

Турция поддържа близо 40-хилядна армия в северните окупирани територии на острова, докато в южната част на острова е разположена гръцка военна част с минимална численост. На острова има и две британски военни бази. Въпросът за изтеглянето на окупационната турска армия след обединението на Кипър е един от ключовите и най-конфликтни въпроси в преговорите по Кипърския въпрос.

Според договор от 1960 г. Великобритания, Гърция и Турция имат право да се намесват в Кипър, ако островът бъде нападнат. Според кипърските гърци тези „международни гаранции“ не са актуални. От другата страна на „зелената линия“ обаче цари тревога, че ако турските войски напуснат страната, кипърските турци ще загубят единствения си защитник през последните четири десетилетия и ще бъдат погълнати от далеч по-голямата гръцка част на острова.

Великобритания пък предлага размерът на военните бази, чисто териториално, да бъде намален наполовина. Все още не е ясно и дали Обединеното кралство ще продължи да бъде гарант занапред. Потенциални алтернативни гаранти са ЕС, ООН, ОССЕ и НАТО.

Трудна формула за баланс трябва да бъде намерена и по вътрешните аспекти, където приоритетите на двете преговарящи страни са територията и споделянето на политическата власт. След турската инвазия кипърските турци, които са около 20% от населението на острова, заемат почти 37% от неговата площ. В Женева лидерите на двете кипърски общности си разменят за първи път конкретни карти с границите на бъдещите две административни единици в предвижданата федерация. Въпреки че разликата е само 1% (Анастасиадис предлага зоната на кипърските турци да се свие до 28.2%, а Акънджъ иска 29.2%), и двете страни заявяват, че не одобряват насрещното предложение. По-малобройната турска страна в Кипър е съгласна властта да се поделя на ротационен принцип между двете общности, но кипърските гърци не приемат добре идеята. В гръцката част на острова живеят 800 000 души, а в турската – 300 000, сред които около 150 000 заселници от Турция, приемани от кипърските гърци за нелегални. Броят на преселниците постоянно се увеличава и на практика променя демографската картина на острова. За кипърските турци голямата цел е връщане на общността в управлението на държавата и възстановяване на политическите им права, от които те са лишени през 1963 г.

Намесата на Атина и Анкара в диалога, макар и индиректно продължава да бъде огромна пречка. Анкара изпраща около 1 млрд. долара всяка година като помощ за окупираната територия на острова. Като отплата турската администрация в Кипър следва всеки диктат от север. Гръцката власт в Никозия също отстоява своята позиция и блокира отварянето на нови преговорни глави между Анкара и Брюксел. И така обратно в омагьосания кръг.

Без значение какво решение вземат лидерите на двете кипърски общности, то трябва да получи одобрението на Гърция, Турция и Великобритания. Турция е единствената държава, която признава Севернокипърска турска република, докато гръцки Кипър е признат от всички останали държави. Обединението би се отразило положително на Анкара, по отношение на вноса на газ и сближаване с Европа. Заради забавянето на преговорите за присъединяване на Турция към ЕС обаче, днес Ердоган няма интерес от това обединение.

Независимо от решението на политическо ниво, последната дума за обединението имат гражданите на Кипър. Когато през 2004 г. кипърците гласуват в референдум за обединение, гръцката част масово го отхвърля, въпреки подкрепата на турската. Причината е, че и двете страни изпитват страх от промяната, култивиран от онези политически сили, които стоят срещу преговорите. Малките националистически партии и от двете части на Кипър увеличават подкрепата си и успяват да събуждат достатъчно страх и у двете общности, за да попречат на обединението. Последните социологически проучвания от двете страни на „зелената линия“ показват нарастващ песимизъм към позитивен изход от преговорите на Анастасиадис и Акънджъ. Има обаче една основна разлика между времето на референдума през 2004 г. и сегашните преговори – и двамата кипърски лидери държат на обединението и отдавна изразяват подкрепата си към идеята. Те дори считат, че сега е единствената и последна възможност за разрешаване на проблема, която, ако бъде пропусната, в близка перспектива няма да има такава.

Също през 2004 г. Кипър влиза в ЕС. От привилегиите на членството обаче се ползва единствено гръцката част на острова, именно затова Турция настоява всички турски граждани, намиращи се на територията на Кипър да получат пълния каталог права, произтичащи от членството в ЕС. Поради разделението страната няма възможност да се присъедини към Шенгенското споразумение.

Може да изглежда, че проблемът с Кипър е проблем на три държави, но това съвсем не е така. Разговорите са с особена важност и за ЕС, който е наблюдател в процеса. Европа следи отблизо случващото се, защото има сериозен интерес към постигането на обединение. След серията от атентати, бежанската криза и Брекзит, обединението на Кипър би дало надежда за по-добър развой на европейското бъдеще. Освен това, предвид настроенията срещу мигрантите, остров, на който мюсюлмани и християни живеят в мир, ще покаже, че този модел може да работи.

Според ООН, под чиято егида текат преговорите по кипърския въпрос, конференцията в Женева вдъхва надежда, че решение на десетилетния конфликт може да се намери. Истината е, че никога досега в своята история двете общности в Кипър не са били толкова близо до желаното обединение. Това съвсем не означава, че подновените преговори ще доведат до реален резултат, но желанието на двете общности на острова да водят активен диалог ясно показва, че етническите гърци и турци наистина са уморени от периода на драматично напрежение.

Публикувано на 6 Април 2017 в 17:45 часа от
Екатерина Чивиева


Ключови думи:Кипърски въпрос, Кипър, Гърция, Турция, разговори в Женева, ООН

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас