Избираемите и неизбираемите центрове на властта в Иран

Революцията от 1979 година, наричана още „ислямската революция“ не започва с идеята да създаде ислямска държава. В крайна сметка се получава точно това, но поне в началото става въпрос за народа на Иран, който иска да се отърве от подтисническия режим на династията Пахлави.

Преди Пахлави, Иран е управляван от рода Каджар, а преди това от Сафавидите. Тези две династии правят две много важни неща, които имат огромно значение и до днес. Сафавидите установяват шиитския ислям като официална държавна религия през 1501 г., а Каджарите дават политическа власт на шиитското духовенство. Още от самото начало, шиитите възприемат себе си като групата на подтиснатите, борещи се срещу подтисниците, които разполагат с пари и власт. Тази тема е широко застъпена през 1979 г., защото персите виждат силна връзка между социалната справедливост, за която се борят и същата идея, заложена в самата основа на шиизма. Не е правилно да се твърди, че мнозинството от хората по улиците на Техеран е било там от фундаменталистки религиозни подбуди. Но в създалия се властови вакуум след свалянето на шаха с голяма обществена подкрепа се ползва аятолах Рухолах Хомейни (Ruhollah Khomeini), духовния лидер на революцията. Съвсем естествено той поема властта през 1979 г.

Новосъздаденото правителство на Иран се основава на държавническите идеи на Хомейни –според него върховната власт трябва да бъде в ръцете на учен, занимаващ се с шариатско право, защото никой не знае повече от него за закона и справедливостта. Създадени са законодателни, изпълнителни и съдебни институции, но всяко тяхно решение може да бъде променено или отменено от върховния водач – пост, който Хомейни заема от 1979 г. до смъртта си десет години по-късно. Тази хибридна политическа система дава началото на паралелното съществуване на двата типа властови центрове, които наблюдаваме и до днес в Иран – избираемите и неизбираемите.

Системата на държавно устройство на Иран се състои от основните три клона на властта: законодателния, изпълнителния и съдебния плюс още един допълнителен – духовния. Избираемите институции са президентската институция, парламентът и Съветът на експертите:

Законодателната власт в Иран се държи от иранския парламент – Меджлис, който е  еднокамарен с 290 места. Народните представители се избират за срок от четири години. В правомощията на Маджлеса попадат изработването на законите, ратифицирането на международни договори и гласуването и приемането на държавния бюджет.

Глава на изпълнителната власт е президентът. Това е най-високият властови пост след този на върховния водач. Избира се за срок от четири години. Президентът назначава министрите, след като бъдат одобрени от Маджлеса, ръководи правителството и също така, като пръв дипломат,  представлява държавата в международните отношения. За разлика от президентите на много други държави, иранският няма контрол върху армията, външната и ядрената политика.

Третата избираема институция е Съветът на експертите, който се състои от 88 члена, всеки от които трябва да бъде духовник. Съветът се избира за срок от 8 години. Неговите задължения са да назначава върховния водач, да наблюдава действията му и при необходимост го отстранява от длъжност.

Много по-интересен е религиозният и неизбираем клон на властта в Иран. Поради няколко причини - защото формира една странна симбиоза с всички останали клонове на власт, защото създава неизлечимо противоречие между фракциите, борещи се за властта в Иран, защото разделя иранското общество на различни групи, подкрепящи тези фракции и защото реално властта му е неограничена. По-важните му институции са Съветът на настойниците (пазителите) и постът върховен водач на ислямската република.

Съветът на настойниците се състои от 12 юристи, шестима от които специализират в религиозно право и се назначават директно от върховния лидер и шестима спрециалисти в различните клонове на светското право, препоръчани от главата на съдебната власт и одобрени от парламента. Неговата роля е да тълкува конституцията и да определя дали законите, приети от Парламента, следват линията на ислямското религиозно право. Може да упражни вето спрямо Парламента. Ако един закон, приет от Парламента, е определен за несъвместим с Конституцията или шариата, той се изпраща обратно в Парламента за преразглеждане. Съветът също така проучва всички кандидати за избираеми постове в държавните институции, за да определи тяхната годност за заемане на длъжността.

Постът върховен водач (лидер) на Иран се явява де факто държавен глава и е най-високия политически и религиозен пост в страната. Той очертава общите насоки на вътрешната и външната политика на държавата и може да променя или отменя всяко решение, взето от президента или парламента. Въоръжените сили, съдебната система, държавната телевизия (и много други) са пряко подчинени на върховния лидер. На теория той трябва да се избира и контролира от Съвета на експертите, но на практика този контрол никога не се е осъществявал, защото всички кандидатури за Съвета на експертите, Маджлеса и президентството трябва да минат през одобрението на Съвета на настойниците, чийто членове се избират пряко или непряко от върховния лидер (върховния водач посочва и контролира главата на съдебната власт).

Съперничеството за власт в Иран е един многоаспектен проблем с голям брой участници, заинтересувани лица и потърпевши. Не е от вчера. Това е продължителен процес, преминаващ през различни етапи на развитие и  водещ началото си от 1979 г., когато след края на революцията се очертават двете фракции, надпреварващи се за контрол над политическото бъдеще на страната. От едната страна е републиканската фракция, включваща в себе си голям брой различни идеологии, вариращи от крайно лявото до крайно дясното, в политическия спектър. Представителите на тази фракция вярват, че легитимността на правителството се основава на волята на народа. От другата страна е теократичната фракция, която вярва, че легитимността на режима идва от бога и неговото слово, и че наместниците му на земята трябва да управляват.

В резултат на Ислямската революция избухва войната между Иран и Ирак (1980 – 1988 г.). Една от нейните най-важни последици е това, че иранското духовенство затвърждава позицията си във властта и започва преследване на всеки, който не е доволен от новия режим. Водещи републикански политици, журналисти, писатели биват арестувани. Комунистическата партия на Иран (Tudeh Partyof Iran) е първата забранена и близо 10 000 от нейните членове и симпатизанти са арестувани през 1982 година. През следващите няколко години са забранени и всички останали републикански партии. Всеки осмелил се да говори против системата изчезва спонтанно и безследно или е публично екзекутиран. Само през 1988 г. около 30 000 души са публично екзекутирани от властите. По този начин теократичната фракция прочиства републиканците от иранската политическа сцена.

Борбата между републиканците и теократите става още по-сложна и объркана след смъртта на революционния лидер Хомейни през 1989 г. Първоначално аятолах Монтазери (Hussein-Ali Montazeri) трябва да го наследи като върховен лидер, но заради протестите му срещу масовите екзекуции на режима, той е принуден да се оттегли и вместо него Али Хаменеи (Ali Khamenei) поема властта. Спорът, започнал между Монтазери и Хаменеи, поражда разцепление на управляващия елит и се появяват  две коалиции. От една страна са умерените републиканци, по-добре познати като умерените, предвождани първоначално от аятолах Монтазери, а след смъртта му през 2009 г. от Мохамед Хатами (Mohammad Khatami). Те вярват, че избираемите институции и конституцията на страната трябва да стоят над религиозната власт. Подкрепят либерализацията на иранската икономика и искат да си сътрудничат със Запада. Въпреки това, умерените са доста консервативни по отношение на социалните реформи.

От другата страна са теократите, по-добре познати като консерватори. Предвождани от аятолах Хаменеи, те са застъпници на идеята, че религиозната власт трябва да стои над избираемите институции. Те вярват, че сблъсъкът между Иран и Запада е неизбежен и проповядват консервативни ислямски социални ценности. Все пак те също подкрепят икономическата либерализация, до колкото това не пречи на мюсюлманските ценности на обществото.

На фона на това разделение Революционната гвардия се застъпва за коалицията на Хаменей. Тази 125-хилядна независима милиция се проявява като влиятелна институция след войната между Ирак и Иран. В много отношения Революционната гвардия е подобна на историческите османски еничари или римската преторианска гвардия. Военната институция разполага със собствена разузнавателна мрежа, политически кандидати, финанси и акции в много ирански предприятия. Хаменеи има голямо влияние над Революционната гвардия –поне докато може да задоволява финансовите ѝ нужди.

С растящия разрив между различните коалиции, аятолах Хаменеи започва да разбира, че президентската институция представлява най-голямата заплаха за властта на върховния лидер. Като резултат Хаменеи влиза в непримирима схватка с тогавашния президент Акбар Рафсанджани (Akbar Rafsanjani), който до момента съумява да стои настрана от спора между конерваторите и умерените. Докато борбата за власт между Рафсанджани (президент от 1989 до 1997) и Хаменеи се засилва през следващите няколко години, президентът все повече се приближава в политиките си към идеите на умерената коалиция. Конкуренцията между тях достига своя връх по време на президентските избори през 1997 г., когато кандидатът на умерените – Хатами (Mohammad Khatami), съюзник на Рафсанджани, получава почти 70% от гласовете. Тази победа обаче има  своята цена. Тя нанася необратими щети на отношенията между президентството и върховния лидер.

Президентът Хатами се оказва един от най-големите реформатори в Иран. Той работи за установяване върховенството на закона, за подобряване жизнения стандарт на иранския народ и  се опитва да намали властта на теократите. В крайна сметка се проваля в това свое начинание и неговата склонност за компромиси с консерваторите, кара много от поддръжниците му да се откажат от него. Това води до разделение сред умерените и поява на нова коалиция – тази на реформаторите.

Новата коалиция, предвождана от Хюсеин Мосави (Hossein Mousavi), се бори за свободна пазарна икономика и нормализиране на отношенията със Запада. Реформаторите имат либерални социални виждания и подкрепят пълното равенство между половете. Тази нова „порода“ политици иска бързи реформи, които да заздравят хронично болнавите републикански институции и се стреми към отделяне на духовенството от държавата.

Като контра мярка, най-крайните консерватори се прегрупират под ръководството на аятолах Месба-Язди (Mohammad-Taqi Mesbah-Yazdi) и формират фракцията на радикалните теократи – по-известни като харлайнърите. Те са тясно свързани с консерваторите и са им близки съюзници.

Аятолах Месба-Язди номинира Махмуд Ахмадинеджад (Mahmoud Ahmadinejad) за кандидат за президент на хардлайнърите. Ахмадинеджад печели изборите през 2005 г. По време на своето президентство той маргинализира реформаторите, като затваря техните най-изтъкнати активисти, журналисти и политици. Репресиите срещу реформаторите достигат върха си след президентските избори през 2009 година, когато стотици хиляди иранци, гласували за реформаторa Мосави, излизат по улиците, за да изразят гнева си пред властите. Вълната от демонстрации бързо става известна като Зеленото движение.

Правителството отговаря с насилие. Протестиращите са бити, арестувани и измъчвани. Лидерът на Зеленото движение и реформаторската коалиция Мосави е обвинен, че подбужда размирици и застрашава устоите на ислямската република. Той бива задържан и подложен на домашен арест, където остава и до днес, а партията му е забранена.

Бруталните мерки на Ахмадинеджад за справяне със Зеленото движение го лишават от голям брой поддръжници, тъй като упоритата консервативна коалиция е смятана от иранското обществото за прекалено репресивна. Радикалните републиканци са забранени от властта и единствената законна алтернатива за обикновените иранци остава умерената коалиция на Хатами. Хатами си сътрудничи с Мусави по време на изборите през 2009 г. и успява да се възползва от загубите на радикалните републиканци и консерваторите на Ахмадинеджад. Това стана очевидно, когато Хасан Рухани (Hassan Rouhani), близък съюзник на Хатами, печели президентските избори през 2013 г. и отново през 2017 г.

Избирането на Рухани дава ново развитие в съвременната вътрешна борба за власт в Иран. Тази борба сега е по-сложна, от когато и да било. Докато в миналото имаше крайни противоположни идеологии - от комунисти и либерали до духовници, днес разликите са по-трудни за откриване. От икономическа гледна точка повечето от съперничащите си фракции търсят някаква форма на либерализация, но в социално отношение политиката на реформаторите се различава толкова много от тази на другите групи, че те просто не могат да я разберат, камо ли да я превърнат в реалност.

В крайна сметка аятолах Хаменеи трябва да запази контрола си върху властта, като е сравнително благосклонен и към републиканците, освен към теократите. Върховният лидер не може да премахне републиканските идеи, като се има предвид, че голяма част от иранския народ им симпатизира, но също така не може и да разреши прехода в тази посока.

Това не е ли просто една вътрешна борба за власт, присъща на всяка държава? Не. Защото режима на ислямската република е по съществото един омагьосан кръг на самовъзпроизвеждаща се неограничена власт на теократи, които контролирайки Съвета на експертите, Съвета на настойниците и поста на върховния водач могат да продължат да властват за неограничено време, въпреки волята на народа. Това е така, защото независимо кой бъде избран за президент и колко мандата се контролират в Маджлеса, последната дума винаги е на религиозните органи.

Въпреки че един преход към републиканско управление ще се отрази благоприятно на живота на обикновените хора в Иран, вероятно подобна трансформация не би била възможна без открита революция. А една революция в Иран – особено сега, когато Саудитска Арабия се чувства уверена и на върха на възможностите си, ще има огромно значение за баланса на силите в целия регион на Близкия изток.

 

Публикувано на 28 Август 2017 в 17:44 часа от
Илиан Бояджиев


Ключови думи:Иран, центрове на власт, ислямска революция, Хасан Рохани,

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас