Грузинското фиаско

Понякога малки събития могат да предвещаят големи промени. Грузинското „фиаско“ през 2008 г. може да бъде определено като едно такова събитие. Според Кишор Махнубани, бивш посланик на Сингапур в ООН, това събитие е възвестило края на ерата след Студената война, но съвсем не е отбелязало връщане към каквато и да е нова студена война. „В Грузия, Русия заяви високо, че тя повече няма да капитулира пред Запада.“ А във връзка с твърденията на западни политици, че Русия е изолирана от международната общност, Махнубани отбелязва, че останалата част на света, без Америка и Европа, е възприела ставащото в Кавказ в съвършено друга светлина. Нито Индия, нито Китай са изразили протест срещу Русия. Това показва колко изолирано е западното гледище, че светът би трябвало да поддържа слабия, Грузия, в схватката с Русия. В действителност в световен мащаб, мнозинството поддържа Русия в нейното противостоене със „заяждащия“ се Запад. За големи промени от малкото събитие говорят и видни политици. Външният министър на Русия Сергей Лавров: „Кавказката криза, разбира се, не направи мигновено света полицентричен. Обаче беше показано пределно убедително, че еднополюсен свят не съществува“. Бившият руски президент Д. Медведев: „Локалната авантюра на тбилиския режим предизвика нарастване на напрежението далеч зад пределите на региона, в цяла Европа, в целия свят. Постави под съмнение ефективността на международни институции за осигуряване на безопасността. Фактически дестабилизира основите на глобалния ред“. Според Леон Арон, директор на програмите за Русия в Американския предприемачески институт за политически изследвания „във Вашингтон смятат, че Саакашвили направи безумна грешка, и това му е казано достатъчно откровено, макар и зад кулисите. Но от станалото може да се извлече следният урок: Русия сега събира това, което беше пропиляно по време на разрушаването на Съветския съюз. Русия се опитва да възстанови определени геостратегически ресурси и активи. И сред тези активи е правото на вето по външноикономическата и особено по външнополитическата ориентация на постсъветските държави.“ Според него след конфликта, отношението на Запада към Русия се е влошило и поради недостатъчното доверие капиталите бягат от Русия, страхувайки се от непредсказуеми рискове. Сега трябва да си отговорим на въпроса, „Кой и защо започна войната?“. Този въпрос е важно да се изясни по две причини. Първата, защото войната в Осетия постави абсолютен рекорд по количеството лъжи, които я съпровождаха и втората, защото е важно да се установи кой е агресорът в този случай. Той трябва не само да се посочи, той трябва да бъде разобличен пред световната общественост и наказан. Глобалната информационна система положи завидни усилия да представи Русия като агресор, а Грузия като жертва. И успя да завоалира грузинската агресия, да прехвърли отговорността за разпалването на войната върху Москва, да замъгли факта за масовото изтребване на осетинци. Русия спечели войната на бойното поле, но загуби битката в ефира. Политици и дипломати бяха наясно още от първия ден на войната, че агресорът е Грузия, но в официалните си изявления го премълчаваха. Официалната позиция на Европейския съюз и на отделните страни членки бе: “реакцията на Русия е непропорционална, неадекватна”. Това определение съдържа имплицитно признанието, че военният конфликт е започнат от Грузия, но вината се стоварва върху Русия, защото отговорила „непропорционално“. И все пак европейците направиха едно усилие за установяване на агресора. На заседанието си в гр. Авиньон на 6 септември 2008 г. външните министри на 27-те решиха да се проведе разследване кой е виновен за началото на военните действия в Южна Осетия. Вашингтон не бе очарован от това решение, но Европейският съюз все пак натовари г-жа Хайди Талиавини, швейцарски дипломат и дългогодишен представител на ООН в Грузия, с ръководството на мисията „за установяване на истината“ за войната в Южна Осетия.

Абхазия и Южна Осетия бяха в границите на Грузинската ССР до 1992 г. и се ползваха с автономия. След избирането на Звияд Гамсахурдия за президент през 1991 г. той декларира: „Сега е необходимо преди всичко да се депортират осетинците в Русия, да се съкрати територията, на която живеят абхазците, да се ликвидира автономията на Аджария. Цялата територия на Грузия принадлежи на титулната нация, тя трябва да живее на своята изконна земя, на която няма място за автономия на други народи.“ И пристъпи към изпълнение на своята декларация. Отмени автономията на Южна Осетия, а когато осетинците въстанаха, обсади Цхинвали посред зима, предизвика много жертви и потоци от бежанци. След прекратяването на огъня, през юни 1992 г. със съдействието на Русия бе подписано споразумение според което Южна Осетия остава извън контрола на Тбилиси, а на територията се настаняват миротворчески сили – руски, грузински и северноосетински. Саакашвили се оказа достоен приемник и продължител на политиката на Гамсахурдия. Още с идването си на власт през 2004 г. той изрази волята си да наложи пълен контрол над двете сепаратистки области. Това бе и негово предизборно обещание. Той наруши постигнатите договорености и разпали нови войни. През 2004 г. нападна Цхинвали. Операцията завърши с неуспех, но той започна веднага подготовка за агресията през август 2008 г. Пристъпи към създаване на модерна армия, на която разчиташе да върне със сила отцепилите се области. Грузия купуваше легално и нелегално бойна техника както от съветски образец, така и съвременна западна и израелска. За пет години от 2003–2008 г. военните разходи на страната се увеличиха 33 пъти, достигайки до 1 млрд. долара. Армията се формираше по западен модел под ръководството на американски и израелски инструктори. Немалка част от нея беше изпратена в Ирак с неприкритата цел да се отработи взаимодействие с войските на САЩ с оглед на бъдещи съвместни операции на грузинска територия, както и за да се задължат по този начин САЩ и в крайна сметка НАТО да подкрепят териториалните претенции на Грузия. Коментатори разказваха за „най-добрата армия“, създадена в постсъветското пространство от Михаил Саакашвили. Той залагаше обаче най-вече на намесата на САЩ и НАТО. Грузинците са били насърчавани да вярват, че САЩ биха подкрепили опит за връщане със сила най-напред на Южна Осетия, а след това и на Абхазия – това е посочено в редица публикации, включително и от американски източници. И САЩ, и НАТО, и самите грузинци разчитаха на светкавична война с победа. И бяха изненадани от отпора на Русия. Не очакваха, че руските войски ще могат да се придвижат бързо в планинския терен. Войната се разви действително светкавично и завърши с победа, но... за Русия. Западни политици и коментатори заявяват, че Русия е имала пълно право да удари само в пределите на административните граници на Южна Осетия и не по-нататък, във вътрешността на грузинската територия. Отговорът на Владимир Путин е категоричен: „Ако има пунктове на управление на военната операция зад територията, зад зоната на конфликта, значи ударите трябва да бъдат нанесени там. А как иначе? Това го изисква военната наука. Да вземем за пример Втората световна война. Нападнаха Съветския съюз, а ние трябваше да стигнем до границата и да спрем ли? Между впрочем в Берлин влязоха не само съветски войски – там имаше американци, французи и англичани. Те защо отидоха там? Да бяха постреляли по границата и да се спрат. Но не спряха. Агресорът трябва да бъде наказан.“ А по отношение на обвиненията, че Русия отговаряла с неадекватно прилагане на сила, казва:„ Какво е в дадения случай „адекватно“ прилагане на сила? Когато против нас използват танкове, системи за залпов огън, тежка артилерия, ние с прашки ли трябва да стреляме?“ Разбира се, този, който е започнал тази провокация, следва да очаква да получи по съответния удар както се полага.

На 12 август 2008 г. президентът на Руската Федерация тогава Медведев съобщи, че е взел решение за завършване на операцията по налагане на мир. С това приключи петдневната война. Скоро след това започна срещата с френския президент Никола Саркози, на която бе постигната договореност от 6 точки за прекратяване на огъня. Защо европейците се заемат с тази мисия? Защото американците със своята политика на конфронтация с Русия, с отричането на нейните интереси дори спрямо съседните й страни са неудобен партньор за подобна мисия. Те са ангажирана страна в конфликта. Москва има силни подозрения и за подбудителство. Европа зае повече или по-малко позиция на страничен наблюдател. Нейните интереси в енергетиката и сигурността й диктуваха по-предпазлива и далновидна политика. Франция, Германия и Италия още през април 2008 г. се обявиха против предложението на САЩ за приемане на Грузия в НАТО и го блокираха на срещата на най-високо равнище на НАТО. Мисията на Саркози не срещна пълна подкрепа в Евросъюза. Някои от страните – членки като Полша, прибалтийските държави, Швеция и Великобритания остро критикуваха руската военна намеса, други като Италия, Германия, също критикуваха Русия, но заемаха по-умерена позиция. Със съдействието на Медведев Саркози преодоля препятствията и замина за Тбилиси с изработения съвместно проект за споразумение от 6 точки. Там срещна възражения, особено по т. 6, формулирана първоначално като „провеждане на международни преговори по статута на Абхазия и Южна Осетия“. Текстът на тази точка бе преформулиран по желание на Саакашвили в „провеждане на международни преговори по сигурността и стабилността на Абхазия и Южна Осетия“. Медведев прие тази формулировка. От своя страна той покани в Москва президентите на Абхазия и Южна Осетия, за да подпишат и те споразумението. Под натиска на пристигналата в Тбилиси Кондолиса Райс и след като получи „разясненията“ на Саркози по тълкуването на някои точки от споразумението, Саакашвили го подписа, но го тълкува като споразумение между Русия и Грузия, игнорирайки по този начин подписите на Абхазия и Южна Осетия. Наричаният доскоро „оръдие на САЩ“ Саркози помогна на Русия в един важен момент. Руската страна оцени мисията като „конструктивна“. Дори след сключването на примирието, руската армия продължава да нанася разрушителни удари срещу грузинска инфраструктура, затруднявайки по този начин развитието на страната. Впоследствие Русия наруши и мирното споразумение, договорено с посредничеството на ЕС, като изгради в Южна Осетия и Абхазия „обхватна военна инфраструктура“, която може да служи за изпълнението на военностратегически цели и в други региони, извън грузинския.

От друга страна един регион в Южен Кавказ изглежда се готви да се присъедини към Русия. Москва обаче е странно пасивна и не бърза да поощрява подобни настроения. Неустановеният статут й носи повече изгоди. „Трябва да използваме този исторически шанс и да се обединим отново с братска Русия, за да осигурим на страната и народа ни сигурност и благосъстояние през следващите столетия“, заяви неотдавна в Москва Леонид Тибилов, президент на отцепилата се от Грузия международно непризната република Южна Осетия. След като се консултира със съветника на Путин, Тибилов обяви, че предстои народът на Южна Осетия да гласува за присъединяването си към Русия. От Кремъл уточниха обаче, че не става въпрос точно за референдум за присъединяване, а по-скоро за широка интеграция с Русия.

Южнокавказкият регион се отдели от Грузия след разпадането на Съветския съюз - също както и Абхазия. На референдум през 1992 г. мнозинството от жителите му се обявиха за присъединяване към Русия. През 2006 г. последва друг референдум, на който мнозинството обаче поиска независимост. Две години по-късно - през 2008 г. - Грузия направи опит да си върне обратно областта с петдесетхилядно население, но той се провали след намесата на Русия. Москва признава Южна Осетия за независима държава и щедро подпомага републиката финансово. Грузия сега твърди, че един нов референдум ще представлявал нарушение на международното право. Според Тбилиси, плановете за такова всенародно допитване са част от руската политика на „пълзящо анексиране“. Руският експерт по въпросите на сигурността в Южен Кавказ Вадим Муханов смята, че инициативата за присъединяване към Русия не е на Москва. Според него „Южна Осетия е безкрайно нестабилна в момента, нещата не се развиват добре. Затова южноосетинците редовно ще излизат с подобни инициативи“. Още е твърде рано да се говори за референдум за присъединяване към Руската федерация, тъй като „самите южноосетинци са дълбоко разединени по този въпрос“. Едните искат интеграция с Русия , но само ако Южна Осетия запази своя суверенитет. Другите са за бързо присъединяване и получаване на специален статут в рамките на Руската федерация. Но има и трета група, които предпочитат републиката да се присъедини към Русия, но без да влиза в състава на Руската федерация. Темата със сигурност вълнува и Кремъл. През 2015 г. беше сключено и специално споразумение за интеграция. Друга активност от руска страна обаче, поне за момента, не се забелязва. „Москва може да си позволи да не реагира веднага на подобни изявления, като това на Леонид Тибилов, а да изчаква по-благоприятни времена“, казва Муханов. Според него има и много нерешени проблеми, които могат да попречат на евентуалните преговори за присъединяване към Русия – например въпросът за границите в региона на Южна Осетия, които са още от времената на Съветския съюз. Именно граничните спорове стоят в основата на честите конфликти между Южна Осетия и Грузия. През 2014 г. Тбилиси обвини южноосетинското ръководство, а и Москва, че са изместили демаркационната линия. В резултат на това три грузински селища изведнъж се оказали на територията на Южна Осетия. Тогава грузинското външно министерство определи това като „провокация“ от страна на Москва. Грузия се опасява, че по този начин може да загуби контрола върху част от петролопровода Баку - Супса. Във всеки случай Москва изобщо не бърза с присъединяването на Южна Осетия, а според Муханов Кремъл разполага с предостатъчно време. На същото мнение е и Андрей Грозин от Руския институт за страните от ОНД. „От гледна точка на своите интереси, Русия няма основание да е недоволна от сегашния статут на Абхазия и Южна Осетия. Защо му е тогава на Кремъл да променя нещо? Подобни малки териториални придобивки не са важни за Русия. Те не могат да се сравняват с Крим във военностратегическо и икономическо отношение“, казва Грозин. Все още не е ясно какво ще реши Москва в крайна сметка по въпроса за Южна Осетия. Експертът казва, че „Москва изобщо не се съобразява с управляващите в Тбилиси. Но въпросът е дали си заслужава заради Южна Осетия допълнително да си влошава отношенията с Брюксел и Вашингтон?“.

Грузия се стреми към сближаване с ЕС и членство в НАТО - все повече грузинци желаят интеграцията със Запада, включително защото кризата в Украйна и присъствието на руски войници в Южна Осетия и Абхазия буди страхове. Досега нито Европейският съюз, нито НАТО са отправили към Грузия покана за членство, но пък през юни 2018 г. предстои сключването на споразумение за асооцииране на Грузия с Евросъюза. По този повод Петриашвили, министърът по европейската и евроатлантическата интеграция на Грузия заявява: „След подписването сме готови да обсъдим с Русия въпроса как тя би могла да спечели от асоциирането на Грузия с Европейския съюз. Отворени сме към подобна възможност, само че не и преди подписването. Става дума за наше суверенно решение, това е двустранен въпрос между Европейския съюз и Грузия“. Много грузинци смятат, че европейската подкрепа за Грузия не е достатъчно решителна. От войната със съседна Русия, но и до ден-днешен в отцепническите региони на Грузия се намират руски войници. Те са най-малко 5 000 души и Грузия определено се чувства под заплаха от тяхното присъствие. Някои наблюдатели смятат, че най-вече консервативно-религиозните кръгове в Русия биха могли да насочат настроенията сред наслението в Грузия срещу Европейския съюз и в полза на Русия. Подобно на руснаците, грузинците са православни християни. Както сочат допитванията, грузинският патриарх Илия се ползва с най-голямо доверие: 90 процента. Но и той е поддръжник на Европейския съюз. По време на посещението на еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле в Тбилиси в началото на март 2014 г., патриархът заяви, че грузинската църква ще стори всичко възможно, за да може Гурзия да се присъедини към Европейския съюз.

Североатлантическият алианс признава териториалната цялост на Грузия, но не възнамерява да влиза в конфликт с Русия заради Абхазия и Южна Осетия, заяви представителят на НАТО в Южен Кавказ Уилям Лахю. „Когато Грузия получи покана за присъединяване към НАТО, тя ще реши самостоятелно въпроса за статуса на тези територии“, каза в интервю през март 2017 г. Той подчерта, че Алиансът определено няма да воюва с Русия за Абхазия и напомни , че „задачата на НАТО е да защитава мирните отношения“. Междувременно американският сенатор-републиканец Ренд Пол заяви през 2017 г., че, ако Украйна и Грузия бяха членки на НАТО, то „досега щяхме да бъдем въвлечени в световна война с Русия“.

Нека припомним, че руският министър на отбраната Сергей Шойгу и генерал-лейтенант Ибрахим Гасеев от армията на Южна Осетия подписаха през 2017 г. междуправителствено споразумение по процедурата за присъединяване на отделни звена от южноосетинската армия към руските Въоръжени сили. В същото време в своя декларация Парламентарната асамблея на НАТО предложи на Русия да се откаже от признаването на Абхазия и Южна Осетия за независими държави. В документа още има и призив за „изпълнение на международните ангажименти, поети по отношение на Грузия” и извеждането на войските от „окупираните региони”. Отбелязва се също, че парламентарната асамблея на пакта приветства „конструктивната” политика на Грузия, насочена към „деескалация на напрежението в отношенията с Русия”. Пролетната сесия на асамблеята на НАТО започна в грузинската столица Тбилиси на 26 май 2017 г. В нея участваха около 600 делегати от парламентите на страните членки и от партньорите на алианса, които бяха включени в тридневни заседания на комисии. Британският в. „Индипендънт” съобщи през юли 2017 г., че Русия тихомълком е преместила границата си с няколко стотин метра навътре в Грузия. Според местни медии, войските на Кремъл са преместили граничния знак навътре в окупираната територия на Южна Осетия. Това се е случило в навечерието на срещата между Владимир Путин и Доналд Тръмп на срещата на Г-20. Грузинската служба за сигурност определи действието като „нелегално” и го определя като „нарушаване на фундаменталните права на местните жители и земеделци и директно накърнява сигурността”. Президентът на Грузия Гиорги Маргелашвили заяви, че е разгневен и призова международната общност да предприеме действия.

Настоящият анализ може да завърши с мисълта, с която започна, че грузинското „фиаско“ не предизвика, а възвести големи промени. То осветли отдавна назрели проблеми и трайни тенденции в системата на международните отношения и тласна силите, които трябва да ги решават, към действие. По-прозорливите видяха по-рано, че еднополюсният модел не работи, но днес и негови последователи признават, че е изчерпан и няма бъдеще. Тенденцията към многополярност бавно си пробива път, непризната и нежелана, но вече все по-ясно се утвърждава като значим фактор в международните отношения. Глобализацията задълбочава тенденцията към взаимозависимост между държавите и налага партньорство, а не конфронтация.

Публикувано на 18 Декември 2017 в 13:41 часа от
Нели Григорова


Ключови думи:Грузия, Южна Осетия, Абхазия, Русия, конфликт, отношения

1 Коментара
От hvad gør sæden stærkere публикуван на 26 Jan 2019 04:33 pm
Anyway according to discipline, supplements and sleeves predisposition not spread the penis. After all, he said, the penis handu.plade.se consists of paired corpora cavernosa and a decide corpus spongiosum, the solid footage of which are unfaltering genetically. Absolutely surgical enhancement fails. In all events, there is anecdote little conviction handu.plade.se dangled audacious of our eyes next to the pure unvarying Italian study. When tested, the rivet method of penis enhancement, the authors aver, did result in growth.
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас